Човекът, който често е наричан "последния диктатор в Европа", направи всичко, за да оправдае псевдонима си. В провокативен стил, надминаващ дори собствените си стандарти, беларуският президент Александър Лукашенко буквално свали от небето един от своите най-активни критици.
Това се случи в неделя, когато беларуски МиГ-29 принуди пътнически самолет на авиокомпания Ryanair по линията Атина-Вилнюс да кацне на летището в Минск. Подробностите вероятно тепърва ще се изясняват, като се съобщава за фалшива бомбена заплаха, сбиване на борда и присъствие на съмнителни руски граждани.
Все пак едно нещо остава напълно ясно - арестът на журналиста дисидент Роман Протасевич, чиято активистка дейност по време на масовите антиправителствени протести от 2020 г., явно се е оказала трън в петата за Лукашенко.
Спорно е доколко каналите в социалните мрежи на младия Протасевич наистина представляват заплаха за улегналото статукво, но е факт, че те бяха едно от основните места за координация и организация на най-мащабния изблик на недоволство в историята на 27-годишното управление на Лукашенко.
И това бе напълно достатъчно за неговия режим да реагира по единствения възможен начин, на който е способно едно авторитарно управление - чрез сила и налагане на страх. Това са и две от основните оръжия в арсенала на всеки един авторитарен режим по света.
Но не и единствените.
Установяването на неконтролируема хегемония над едно общество е сложен процес, който започва със сливане на законодателната, изпълнителната и съдебната власт и практическо ликвидиране на цялата идея за разделение на властите. Това означава установяване на пълен контрол над всички основни държавни институции като парламент и съдебна система и премахване на тяхната балансираща роля.
Важно е все пак това да получи фасадна законова обвивка, която да придаде поне някаква легитимност на заграбването на властта. Подобно нещо може да включва конституционни промени и референдуми.
Така например в началото на своето управление през 90-те години Лукашенко инициира няколко референдума, които увеличават значително президентските му правомощия и премахват ограниченията за брой мандати. По този начин той де факто си гарантира до живот управлението на Беларус.
В този смисъл от съществена важност е използването на популизъм, демагогия и национализъм, чрез които да се мобилизира народна подкрепа за всяка една инициатива. Авторитарни лидери като Лукашенко се възползват от вече съществуващи разделения в сложните модерни общества, за да извличат политически или икономически ползи за себе си.
Тук влиза ролята на "врагът", "чуждият" или "различният". За един авторитарен лидер винаги трябва да има подобен противостоящ образ, без значение дали ще е във вътрешен, или външен план. Това може да е събирателният облик на "корумпирания, джендър-либерастки Запад", или пък всяка една политическа партия, организация и дори обикновен активист с критично мнение.
Подобни образи се представят като заплаха за идентичността и начина на живот, а тяхното съществуване помага за консолидация на подкрепата и канализиране на социалната енергия в желаната от лидера посока.
По тази логика контролът върху медийната среда също е от решаващо значение за формиране на общественото мнение. Традиционните държавни и частни медии се използват за явна и прикрита пропаганда, а от своя страна новите технологии разкриват и нови полета за оказване на влияние.
В Китай например са разработени сложни технологии за налагане на цензура и следене за съмнително поведение на милиони хора в социалните мрежи. Тя е част от по-мащабната Социална кредитна система за наблюдение, оценка и разделение на гражданите с цел "коригиране" на тяхното поведение.
Други авторитарни режими пък не се притесняват да прилагат и значително по-традиционни силови подходи като налагането на извънредни положения.
След 11 септември използването на заплахата от тероризъм е чест повод за налагане на подобни мерки за укрепване на авторитарни управления.
Така опитът за преврат в Турция от 2016 г. дава идеалният повод на президента Реджеп Ердоган да въведе двугодишно извънредно положение, при което десетки хиляди учени, военни и държавни служители, са подложени на репресии. Немалка част от тях са и осъдени на затвор заради предполагаеми връзки с организацията на духовника в изгнание Фетхулах Гюлен, която Анкара счита за терористична.
Действията на Лукашенко от уикенда са показателни докъде може да стигне един диктатор в наглостта си и незачитането на каквито и да е морални норми.
Откровеното отвличане на самолет е показателно, за това, че беларуският президент явно е попаднал в синдрома на авторитарните режими, които, от един момент нататък, не могат да вземат рационални решения, просто защото стават заложници на собствената си механика и пропаганда.
Как ще се развие ситуацията оттук насетне обаче зависи от Запада. Случилото се е на границата на Европейския съюз и има пряко отношение към европейски страни и граждани.
Топката е в полето на Европа, която трябва да намери необходимия начин да покаже на Лукашенко, че подобен държавен тероризъм не може да остане безнаказан.
В противен случай текущият прецедент има опасност да се превърне в съвсем нормална практика за всеки един диктатор, който реши да провери колко далеч може да стигне, преди някой да му отговори.
