Анди Мъри нямаше какво повече да стори. Той вече бе променил историята. Макар и за момента, облекчението беше голямо. И не само за него, а за цялата нация, която вече се беше отчаяла. Той спечели Турнира, който трябваше да спечели. Хвърли ракетата си, после шапката и се свлече на тревата, докосвайки я с главата си. Публиката по трибуните ликуваше и се радваше на героя си. Това беше преди година.
След това той започна бизнес и промотира собствен бранд. Запазената му марка обслужва над 100 продукта: бельо, чадъри, бордове за сърф... Получи рицарско звание и почетния знак на офицер на Ордена на Британската империя. Подстрига се. Претърпя операция на гърба. Отвори хотел в родния си град Дънблейн в Шотландия. Но на корта работата не вървеше. След триумфа на "Уимбълдън" през 2013-а той не успя да достигне до нито един финал. Играта му не спореше, а репутацията му на един от тенисистите с най- добър ретур в световния тенис започна да избледнява. "Обикновени разигравания, в които трябва да се надявам на успех в 99 от 100", заяви Мъри след поражението от Милош Раонич в Индиън Уелс през март. А в повечето случаи тенисът му не бе нищо повече от "съвсем обикновен". Изобретателността и пъргавостта, с които се характеризираше неговата игра, изненадващите спинове, тънките удари... Няма ги вече. Много често през тази година от "Уимбълдън" до "Уимбълдън" изпитваше затруднения да затвори наглед спечелени мачове.
През пролетта треньорът му Иван Лендъл напусна. Може би е искал да има повече време за голф. Може би нещо друго. Но поне една от причините за оттеглянето му е кристално ясна.
Той нямаше какво повече да направи за Анди.
Постоянните му контузии през последната година; изтощението, което излъчваше; слабата му игра бяха фактори, които в никакъв случай не бяха в подкрепа на евентуалната му защита на титлата от Турнира. Всички други цели бяха несъизмерими с "Уимбълдън". На какво можеше да се надява Лендъл? Той не е глупак.
Британската преса цяла година не закачаше Мъри. Още повече, че той беше контузен. "Да изчакаме Уимбълдън", предупреждаваха журналистите. Но надпреварата наближаваше, а той бе все така невзрачен на корта. Лендъл си тръгна, а Анди се вживяваше в ролята на изоставено дете. Изглеждаше все по-изморен и с изопнати нерви.
А същевременно изпускаше нещо съществено. Името му се бе превърнало в просто една търговска марка. Понякога (даже доста често) играта му не бе особено приятна за наблюдаване, а той не изглеждаше като тенисист, който играе с удоволствие и настроение. Какво да иска повече от играта? Та нали бе спечелил "Уимбълдън". Така си мислехме, но грешахме.
Точно преди "Ролан Гарос" Мъри изпрати смс на жена на име Амели Моресмо. "Търся си треньор. Ако имаш интерес, свържи се с мен да поговорим."
Когато Моресмо спечели "Уимбълдън" през 2006 г., тя беше на 27 години, на колкото в момента е и Анди Мъри. Тя беше номер 1 в света тогава, а през януари бе спечелила и Аустрелиън оупън. Но все още не я възприемаха по начина, по който заслужаваше.
И донякъде бе обяснимо. Тя игра първия си финал в Шлема на 19 години, но последваха години на надежди и разочарования. Стана известна като най-добрата тенисистка, която не е печелила турнир от голямата четворка - до споменатия триумф в Мелбърн.
Но дори тогава чувството на удовлетворение не бе пълно, след като Жустин Енен се отказа във втория сет и тя нямаше възможност да усети какво е да спечелиш точката, след която да вдигнеш победоносно ръце. Но на финала на "Уимбълдън" след обрат и 2:6, 6:3, 6:4 беше много по-различно. Радостта й бе толкова искрена, че дори журналистическата ложа избухна в бурни овации.
Играта й беше креативна и елегантна. Нямаше удар, който да не й се получаваше.
Същевременно бе силна физически и нямаше какво да я притесни от това естество. Но най-вече се нравеше със своята вариативност. Можеше с лекота да редува слайсове и спинове. Беше бърза и сръчна, без притеснения да излезе на мрежата. Ръцете й бяха добри, а главата й мислеше. Понякога можеше да изглежда разколебана или сломена, но бързо стъпваше на крака.
Амели стана първият тенисист от Франция, който оглавява ранглистата. Но на 15 участия на "Ролан Гарос" успя да достигне до четвъртфиналите само два пъти. От година на година тя трябваше да се справя с напрежение, което малцина разбираха.
Играта й бе различна и самата тя беше различна. Още на 19, преди финала в Мелбърн, открито каза на света, че е лесбийка. Разкриването й бе непринудено - приятелката й е част от живота, както и тенисът. По-късно вероятно е смятала начина, по който се разкри, за наивен, а Линдзи Дейвънпорт сподели след поражението на полуфиналите, че все едно е играла с мъж. Мартина Хингис я нарече "половин мъж". И никой от колежките не я подкрепи. Дори днес можете да се убедите какви са предположенията на Google, когато започнете да пишете името на Моресмо...
Но тя си е тя. "Не съм тенис машина", заяви Амели след победата си в Лондон. "Не мога да играя по един и същи начин във всеки мач. Опитвам се да се настроя спрямо противника. Повечето тенисисти не го правят, нали?", запита тя.
След като Мъри сподели, че Моресмо ще бъде негов треньор преди финала на "Ролан Гарос", решението му срещна яростна съпротива от част от гилдията.
Други го приеха нормално с довода, че жените и мъжете са с равни права, както напомни Маринко Матошевич, номер 58 в ранглистата при мъжете.
Някои от най-злостните коментари дойдоха от бивши шампиони на "Уимбълдън". "Новината за Моресмо бе тотален шок", заяви Вирджиния Уейд, първата британка, печелила надпреварата след Фред Пери. "Мислех си, че се шегуват. Кашата бе пълна", добави тя.
По време на мача на Мъри от първия кръг в понеделник ЕSPN излъчи интервю с двукратния шампион на двойки Фред Стол. "Смятахме, че това е някакъв майтап", каза той на въпрос за Анди и Моресмо. "Вероятно няма да проработи. Мъри бе в екип с Лендъл, а Моресмо не може да се ползва с такъв авторитет, какъвто имаше той. (По същото време възпитаникът на Амели сритваше задника на Давид Гофен на Централния корт). Беше изкушаващо да спреш звука на телевизора и да не слушаш тези глупости. Стол беше с червендалесто лице, увиснала брада и беловлас. Носеше сако и вратовръзка с емблемата на "Уимбълдън". Навярно скоро ще се превърна във вкаменелост и ще го изложат във витрина в тенис музея. Не е тайна, че част от хората са сексисти. Защо му дават трибуна? Тогава ми дойде наум, че го гледам по ESPN и че съм служител на същата телевизия. Не аз му давах думата, но стоях зад нея, макар и косвено.
На Ол Ингланд Клуб жените се наричат "дами". Изисканият външен вид е привилегия на корта. Приятелката на Мъри се вписва идеално, но майка му - не. "Не си падам по натруфените тоалети", написа Джуди Мъри преди време. А вестниците започнаха дебати дали поведението й не е твърде нахакано. Борис Бекер се изказа, че Анди Мъри никога няма да спечели титла, докато тя не се разкара.
Някога Джуди е била треньо на Анди. Окуражавала го е да играе по-различно от другите момчета.
"Повечето от играчите мислят за играта си от основната линия, но тя държеше на разнообразието - слайсове, лобове и разни такива неща", разкрива тенисистът.
Тя е била проповедник на женския начин на игра и го е предала и на сина си. Докато останалите топ играчи при мъжете гледат на колежките си с насмешка, Анди ги уважава. Той отчетливо вижда разликите в играта им и не ги пренебрегва. Харесва му да гледа Агньешка Радванска и се надява, че Тейлър Таунзънд ще стане звезда. Не се притеснява да се вслушва в съветите на жените и по този повод казва: "Не ме интересува дали на останалите тенисисти им харесва или не."
Ако сътрудничеството му с Моресмо бе само принципен въпрос, работата нямаше да стане. Той е играч, а тя е треньор. Тя трябва да направи нещо за него, което никой друг не е способен да стори. Ако успее, ползата ще е взаимна. Мъри иска добър слушател, а Моресмо е вежлива и спокойна. Анди се нуждае от човек, който е печелил на Централния корт и който знае какво е да те приемат като емблема на нацията. Точно както Франция притискаше Амели някога на "Ролан Гарос".
Има и още една възможност, която Мъри никога не е споменавал - може би Моресмо е способна да му помогне да преоткрие чудатия си и нестандартен стил.
Тя има част от дарбите, които притежава самият той. И нещо, което той загуби. "От Амели буквално прелива от тенис", бе казал някой навремето за нея. А в момента тенисът в Мъри е пресъхнал...
Моресмо се разходи по корта и обра овациите на публиката, след като бе представена официално. Това беше нейният момент. Предния ден, Моресмо и Мъри седяха заедно на Централния корт и разговаряха. Във въздуха се носеше спокойствие и тишина. Само няколко стюарди довършваха работата си преди началото на големите битки. Тя описваше какво е представлявало за нея да стъпи на този корт, на който е печелила големия трофей. Какви са били притесненията и надеждите й.
Амели е само временен наставник на Мъри. Договорът й е само за сезона на трева. Времето е твърде кратко, а очакванията - брутално големи. Лендъл бе негов ментор на седем надпревари от Големия шлем и Мастърс 1000 преди Мъри да спечели първия си голям трофей - олимпийската титла в Лондон. Работата на Моресмо ще бъде оценявана на базата на няколко седмици.
В Британия е така - или победждаваш, или нищо не си направил.
Неслучайно на пресконфенцията преди мача с Гофен попитаха Анди какво е чувството цялата обезверена от отпадането на Англия от Мондиала нация да очаква трофей. "Уау", каза Мъри. После още веднъж: "Уау".
Моресмо зае последното останало място на челния ред в бокса на Мъри точно преди началото на срещата. Косата й бе вързана небрежно, но се стелеше грациозно по раменете й. Носеше същата тениска на Adidas, с която беше и на тренировката преди мача. Т-шъртът беше бял с абстрактно розово сърце - типично женска, биха си помислили някои. Все едно само жените имат сърца...
