Webcafe ме потърси с въпроса дали не искам да напиша нещо за националите по баскетбол и започващото вдругиден европейско първенство в Словения. Казах им, че двете неща нямат много допирни точки и така приключихме. Оттогава обаче ръцете ме сърбят, а пък и чета какво ли не по сайтове и вестници...
Затова реших и аз да се попупражня малко.
Когато говорим за баскетбол на мен ми се къса сърцето, направо си имам нужда от спешно кръвопреливане.
Изпуших кутии цигари, вдигнах няколко пъти кръвно и направо се радвах, че не коментирам мачовете на националния отбор по време на предварителните квалификации за европейското първенство след две години в Украйна.
Сега пак ми се допуши, но и ми се повръща.
Защо и как стигнахме дотук - до сегашната ситуация, в която ТВ рейтингите на мачовете на националния отбор по баскетбол да са няколко пъти по-ниски от тези на състезанията от световната купа по ски?
Дали някой друг освен мен и Миляна Велева, с която си говорихме преди няколко дни в зала „Универсиада" си задава този въпрос? Едва ли, защото иначе нямаше да се намираме в тази ситуация.
Аз нямам намерение да правя трагедия от загубата от Естония - догодина има още едни квалификации за Евро 2015, нека да оставим изводите за тогава.
Но преди това всичките ми приятели, които правят баскетбола у нас, трябва отново да седнат и да се замислят върху основните проблеми в българския баскетбол.
Първият от тях е как работят треньорите и стига ли само ентусиазмът им за развитие на играчите.
Наскоро Деси Ангелова, която от години работи и живее във Франция убедено ми обясняваше как децата до 16-17 годишна възраст у нас са технически по-добре от връстниците си във Франция и задаваше въпроса какво става след това?
Той също е фундаментален, защото ние смятаме нашите баскетболисти и баскетболистки за млади, докато навършат 25 години, а след това ги обявяваме за провалени таланти.
90 процента от треньорите в България пък убедено вярват, че отиването на играчи в университети в Съединените щати е стъпка назад или едва ли не край на кариерата.
Но забравят, че Детлеф Щремпф и Уве Блаб - първите двама европейци в НБА (не броим четиримата от 1947 година) отидоха там от точно от университети, а Шремпф стана супер-звезда.
Точно на американското образование се дължи и успешната кариера на Васил и Илиан Евтимови, както и на Филип Виденов.
Но тук трябва да кажем, че за да продължиш напред трябва да попаднеш в училище със солидна баскетболна програма, а не във втора дивизия или в някой още по-малък университет.
А за да те видят скаутите там - трябва да имаш качества, развити от треньорите ти и трябва да можеш да пазиш в защита.
Точно там е измислена фразата: Защитата печели шампионатите.
Но да се върнем към националния отбор - близнаците Иванови и скандалът с тях не са основният проблем на баскетбола ни.
Основните проблеми са същите, които мъчат обществото ни вече доста време - тоталното опростачаване, липсата на ценностна система (срината тотално не във времето на прехода, а в годините след девети септември 1944).
Манталитетът, който чалгата пропагандира и който превръща 14 годишни момиченца в потенциални проститутки и също така липсата на спортна култура.
Баскетболът в Естония също премина през криза, каза го и Тит Сок, който освен старши-треньор на последния ни съперник, е и олимпийски шампион от Сеул и явно е попил нещо от огромните знания на легендата Александър Яковлевич Гомелски! Сок твърди, че е необходимо да има поколение и е напълно прав.
Напълно прав е и Тити Папазов, който след първия мач в София ни призова да бъдем реалисти и да не подхождаме с огромни очаквания.
Защо ли? Защото повечето от националите ни са с поддържаща роля в клубните си отбори, не са лидери и не са вадили тежките мачове през иначе много интересния сезон в Националната баскетболна лига.
Българите се превръщат в допълващи играчи, а много от талантите рано се оказват дръпнати от живота за глезените и започват да се целят ниско.
Естонците ни показаха, че са много по-баскетболна нация от нас и събраха седем хиляди зрители в залата си, независимо, че и в техния телевизионен сигнал не влизаше статистика...
Та такава е реалната картинка на българския баскетбол, той все още е жив и предлага най-интересното вътрешно първенство в колективните спортове.
Все още има и деца, които играят и с тях трябва да се работи, както го правят във Варна, в Буба и в Левски.
Но не трябва да се забравя, че в повечето страни по света младите играчи са завършени на по 17-18 години и вече влизат в мъжките и женските отбори или отиват в силните университети на щатите и започват да градят кариера.
При нас нещата са доста сбъркани и не можем да се оправдаваме с липса на ресурси, защото Литва, Словения, Сърбия, Хърватия, Македония, Латвия, Естония съвсем не са по-големи от нас, както се сещате!
Но там баскетболът е на почит, не само заради резултати, но и заради спортната култура на хората.
Сигурно е, че за кризата в баскетбола и за слабата игра на националите не са виновни нито Миляна Велева, нито Влади Лазарова, нито Деян, Кремена, Василена, Мария, Ники, Хари, Тошко, Люби, Вальо или Кедъра (журналистите, отразяващи играта отблизо у нас).
Всички тези хора са предани на играта и са виновни само заради прекалената си толерантност през годините и желанието да бъдат коректни заради безграничната си любов към баскетбола.
