Интересно нещо са съвпаденията, особено в спорта. Една и съща ситуация, един и същ сценарий, развиващи се в два или повече паралелни свята, но често водещи до един и същ извод. И докато ние страдаме от липсата на Матей Казийски от националния отбор по волейбол, липса, продиктувана от сътресенията в края на периода Стойчев в представителния тим, то една съвсем аналогична история, но на съвсем друго място, започна, разви се и приключи щастливо... със световна титла.
След края на финала на Световното първенство в Полша започна раздаването на индивидуалните награди. Беше ясно, че новият шампион Полша ще получи подобаващ брой лични призове, включително и най-престижният - за най-полезен играч в турнира. А кой друг, ако не Мариуш Влазли, можеше да получи това признание?
Диагоналът записа впечатляващите 233 точки в турнира - 199 от атака, 14 от блок и 20 от начален удар. Влазли беше, казано банално, рицарят на бял кой, който дойде, видя и победи. Завърна се след близо четири години изгнание, веднага скочи комфортно в ролята си на абсолютния лидер на отбора и донесе мечтаната титла на домакините. Защо му поставих етикет „полският Казийски"? Ще разберете в следващите редове.
Мариуш Влазли е един от най-големите таланти на полския волейбол. В средата на първото десетилетие на този век талантът впечатли със способностите си, а неведнъж отблизо свидетели на качествата на родения във Виелун волейболист стават и нашите национали. С Влазли в редиците си Полша изглежда по-силна, по-опасна и с по-голям потенциал да постигне успехите, които се очакваха от страхотното поколение.
Както винаги обаче всяка каца мед плаче да бъде прецакана с малко катран. Прекрасната полска идилия започва да променя своя курс през 2006 година, когато Влазли носи голямата тежест в мачовете и е човекът, от когото се очаква да прави разликата. Волейболистът обаче страда от травми, които го вкарват в коварната спирала на липсата на време за възстановяване и възобновяване на контузиите. По-късно, в едно дълго и много искрено писмо към полските фенове, Мариуш пише:
„Федерацията не се поинтересува за миг от моето състояние през този период. Добре че Раул Лозано (тогавашният селекционер на Полша) настоя да бъда пратен на лечение в Барселона през 2007. Това беше първата и последна помощ, която получих от федерацията. Когато се провалихме на Европейското първенство в Москва, медиите ме посочиха като главен виновник, а федерацията не ме защити, знаейки за здравословните ми проблеми"
Писмото на Влазли всъщност е отговор на остри думи, отправени към него от президента на федерацията Мирослав Пжедпелски, който използва думи като „безотговорен" и „егоист" по адрес на диагонала. Така след няколко словесни „престрелки" между спортист и федерация, Мариуш Влазли напуска отбора. Познато?
Прескачаме във времето, за да се озовем в Полша през 2014 година. Страната е домакин на Световното първенство. Президент на федерацията все още е Пжедпелски. Мариуш Влазли обаче е на игрището. И не само присъства там, не просто носи националната фланелка, но е и онзи неудържим звяр, онази самоходна крепост, която лашкаше най-страстната волейболна публика от оргазъм до делириум мач след мач, докато не достигна до единствената цел пред него - златото. Познато? Не, това вече няма как да ни бъде познато, защото не сме го виждали... все още!
Мариуш Влазли доказа нещо много важно - битката с „лошите" не се води с отстъпление, а първо със себеуважение, след това и с много голямо сърце. С извисяване не само над собственото его, но и над това на твоя идеен противник. Не зная какво е било в главата му, когато е взел решението да се върне в отбора. Може би се е замислил как би се чувствал след години, когато спортната кариера е далеч зад гърба му, но болката и онази пропаст, наречена „Ами ако се бях върнал?" все още не му дават покой.
Впрочем, в деня, в който Полша стана световен шампион, а Влазли получи призовете за най-добър диагонал и най-полезен играч на турнира, той обяви оттеглянето си от националния отбор. Той знае, че никога няма да му се наложи да се пита „Ами ако се бях върнал?". Той просто го направи. И стана световен шампион.
Далеч съм от мисълта, че това поколение на българския национален отбор е приключило. В момента изглежда по-скоро изгубено и търси светлината в мрака. А тази светлина може и да не е толкова далеч, на един хвърлей, в италианските Алпи.
Топката е в ръцете на Казийски и аз лично нямам нищо против някой ден да напиша статия със заглавие „Българският Мариуш Влазли". Матей, националният е мой, твой и на още 8 милиона българи по цял свят... И няма федерация или президент, които да отнемат този отбор от сърцето на всеки от нас!
