Човек не знае какво има, докато не го загуби - добре е в тези бляскави дни на футболен разкош и благоденствие Европа да не забравя колко хубав турнир е Шампионската лига. И колко усилия костваше на Стария свят да роди, отгледа и развие това бляскаво състезание между най-добрите клубове, с най-добрите играчи, с най-едрите наградни фондове и с най-доволните фенове в света.
Защото само на няколко хиляди километра оттук неговото копие - Копа Либертадорес, е стряскащ пример за това, в което може да се изроди любимата ни игра, ако не внимаваме...
Във вторник вечер Кристиано Роналдо наниза поредния си хеттрик и поведе Ювентус към зрелищен обрат срещу Атлетико; в същото време Флорентино Перес кълнеше всички богове, че изпусна толкова леко португалеца миналото лято, за да си спести голямата му заплата - особено на фона на още по-зрелищното отпадане на Реал седмица по-рано от възродения холандски гранд Аякс.
Пак тогава в сърцето на Париж бебетата на Солскяер напомниха на целия континент колко велик клуб е Манчестър Юнайтед с драма, излязла като под индиго от онази на „Камп Ноу" преди две десетилетия; съгражданите от Сити пък продължават да изумяват с футбол от друго измерение - според някои Гуардиола е сглобил най-впечатляващия тим от Острова изобщо...
Това е Шампионската лига в най-чистия й вид: изключителни зрелища, колосални отбори, феноменални мачове, велики футболисти, пълни стадиони и много, страшно много пари. Това е футболът на 21-ви век.
Но само в Европа. Красивата игра от другата страна на Атлантика е съвсем друга бира, а най-значимата надпревара в сочения за най-футболен континент - Копа Либертадорес, е абсолютното доказателство колко поляризирани могат да са нещата в най-популярния спорт.
Разстоянието между най-северната и най-южната точка на Южна Америка е 7000 километра - за да придобием бегла представа за транспортните одисеи, на които местните клубове редовно са подложени, е достатъчно да си представим как на Ливърпул например му се налага да лети до Делхи или до Канзас Сити, за да излезе в мач от европейските клубни турнири.
В Либертадорес редовно се играят официални двубои на над 3500 метра надморска височина (Боливия), в почти 40-градусова жега, в тропическа влага или в смразяващ студ, на стадиони-мавзолеи и на разкопани картофени ниви.
А за организационните „умения" на КОНМЕБОЛ (южноамериканския еквивалент на УЕФА) или за темперамента, навиците и поведението на местните фенове е достатъчно да си припомним последния финал в турнира между Ривър Плейт и Бока Хуниорс, преместен на пожар в Мадрид след невъобразима серия от трагикомични събития в Буенос Айрес, в това число наводнения, побоища, скандали и какво ли не.
А за капак в Копа Либертадорес участват и отбори от... Венецуела - страната, арена на най-пресния сблъсък за влияние между великите сили, раздирана от тежка икономическа криза и изправена на ръба на гражданска война.
В груповата фаза (по подобие на Шампионската лига в Копа Либертадорес също има 8 предварителни групи) тази година стартираха два венецуелски клуба - Депортиво Лара и Самора. Разбира се, никой не ги слага в сметките за осминафиналите, камо ли за нещо повече.
Илюзиите са излишни - дори най-добрите футболисти на двата отбора получават еквивалента на 40 евро месечно и при първа оферта от чужбина се изпаряват светкавично. В Депортиво Лара и Самора тренират с кърпени топки, а стадионите им са в руини.
И двата клуба са основани сравнително скоро (Самора през 2002 г., а Депортиво Лара - през 2006 г.) и нямат почти никакви успехи дори на домашната сцена в страна, в която бейзболът има повече традиции, отколкото футболът. Политическият и икономически хаос в страната допълнително усложнява и без това тежката участ на двата тима в най-значимия футболен турнир на континента.
През миналата седмица, когато се откри надпреварата в Копа Либертадорес за 2019 г., еквадорският Емелек (Гуаякил) трябваше да гостува на венецуелска земя на Депортиво Лара. Същият бе основан, за да може град Баркисимето (известен и като Града на сенките) все пак да има футболен отбор в елита след фалита на другия местен клуб - Гуарос; Лара се издържа с общински средства и оцелява както може.
Но пък има характер: напук на хроничното безпаричие през 2013 г. взима сензационна победа над Нюелс Олд Бойс с 2:1, а през миналата година взима скалпа на друг аржентински гранд - Индепендиенте (1:0).
Това, което Депортиво Лара няма - както и всички други в страната, е нормално електрозахранване.
Двубоят между Лара и Емелек трябваше да се играе в четвъртък вечерта, след като гениите от КОНМЕБОЛ решиха, че с помощта на няколко допълнителни генератора осветлението на стадиона ще заработи. Дойде време за мача и стана ясно, че въпреки всичко „Естадио Метрополитано" тъне в мрак и се наложи срещата да бъде отложена за петък.
Крайният резултат бе 0:0, а гостите от Емелек трябваше да потеглят същия ден вечерта за родината си. Осветлението на самолетната писта обаче (също) не работеше и еквадорският тим остана във Венецуела до събота сутрин преди да успее да отлети.
В крайна сметка пристигна благополучно в Гуаякил, откъдето веднага бе натоварен в автобус за град Манта (на 165 км), за да играе още същия ден мач от домашното си първенство.
Самора, тим от град Баринас, пък трябваше да посрещне на свой терен уругвайския гранд Насионал (Монтевидео). Домакините загубиха с 0:1, а мачът премина сравнително „спокойно" в сравнение с този в Баркисимето - имаше само едно прекъсване (заради липса на осветление) четвърт час след началото на второто полувреме. Самолетът на Насионал успя да излети без проблеми и да осъществи 8-часовия си полет до Уругвай.
Въпреки че президент на Самора е Аделис Чавес, брат на Уго Чавес, а Баринас е смятан за една от крепостите на чавистите, феновете на тима не са политически „коректни": по време на президентската си кампания през 2013 г. опозиционният кандидат Енрике Каприлес се появи на митинг, облечен с фланелка на Самора. Това не му помогна да спечели изборите, но пък показа, че футболът набира все по-голяма популярност във Венецуела.
Тази седмица Самора гостува на Серо Портеньо в Парагвай, а билетите за гостуващата агитка струват 150 000 гуарани - почти 25 щатски долара. Или двойно повече от минималната месечна заплата във Венецуела...
