В поредния си страхотен материал The Players' Tribune разказва историята на 20-годишния нападател на Манчестър Сити Келечи Ихеаначо. Нигерийският талант пристигна в академията на „гражданите“ през лятото на 2014 година, още като 17-годишен младок. И, подобно на много играчи от Африка, историята на Ихеаначо също е пленяваща.
Когато чуеш звука на свирката, идващ от улицата, значи е време за футбол. Истински футбол.
Обожавах да играя футбол, когато бях малък. Но израснах в Южна Нигерия, където беше нещо като гето. Беше трудно, докато растях. Трябваше да се трудиш много, за да оцеляваш, а семейството ми нямаше излишни пари, за да си позволим и да имам истинска топка. Много от приятелите ми също нямаха, затова ритахме, каквото ни попаднеше. Правехме си топки от чорапи, понякога дори просто от балон.
Затова, когато имахме възможност да тренираме като истински отбор, с истински обувки, беше много вълнуващо.
Много от момчетата нямаха нито мобилни телефони, нито интернет, затова треньорът ни събираше от домовете ни, обикаляйки из квартала със свирка в уста. Това беше сигналът, че е време за тренировка. Всички знаехме, че ако искахме да тренираме, трябва да излезем и да го последваме до училището.
Един ден, когато бях на 8 или 9 г., миех чиниите, когато чух свирката. Майка ми много добре знаеше колко много искам да тренирам с момчетата, но се притесняваше за мен. В училището нямаше истински терен с трева. Играехме на каменлива пръст, а и нямахме подходящи обувки. В много от случаите играехме направо боси. Ако някой паднеше, наистина можеше да се нарани.
На мен не ми пукаше, но майка ми бе учителка. Винаги се е притеснявала за образованието ми. Затова, когато чу свирката, дойде и ми каза: „Келечи, не, не, не. Оставаш тук.“ Отвърнах й: „Добре, не се притеснявай, няма да излизам.“
Но, разбира се, знаех много добре, че щом излезе от стаята, веднага щях да тръгна. Нямаше какво да ме спре. Когато чух свирката, сърцето ми каза „време е за футбол“.
Затова продължих да мия чинията, да мия чинията, да мия чинията... и щом майка ми отиде в другата стая, оставих чинията много тихо и побягнах да настигна другите. Бях бос и само шорти, но не ме интересуваше.
За съжаление, се случи инцидент. По време на мача едно от по-големите момчета се хвърли на шпагат и ме повали. Всички спряха. Когато играта спре, знаеш, че нещо сериозно се е случило. Погледнах надолу и кракът ми кървеше. Не можех да се изправя. Затова треньорите ме занесоха вкъщи, а през целия път плачех – не само заради крака, но и защото знаех какво ще каже майка ми.
Внесоха ме в къщата и когато майка ми ме видя в ръцете на треньорите, каза, че е много разочарована от мен: „Не те пуснах, а ти пак отиде.“
Това е нещо, което не би искал да чуваш.
Свалиха ме на земята и моментално майка ми започна да ме налага. Обикновено, когато ме биеше, можех да избягам. Но краката ме боляха толкова много, че не можех да се изправя и трябваше да изтърпя наказанието. „Келечи, казах ти, че ще се нараниш!“, ми повтаряше, докато ме удряше.
Когато сметна, че съм си научил урока, ме занесе до леглото. Разбира се, не си научих урока. Щом раните зараснаха, отново бях навън.
Не знам защо, но футболът ми е страст. Обичам, обичам, обичам да играя футбол. Винаги е било така, дори когато не можех да си позволя да гледам големите отбори като дете. Семейството ми нямаше телевизор, а в Нигерия е много скъпо да гледаш Висшата лига. Имаше едно място в града, което всички наричахме „центърът за мачове“. Там имаше сателитна чиния, но трябваше да си платиш, за да влезеш. Цената беше 50 найра (около 30 стотинки) за мач от Висшата лига, а аз нямах толкова пари. Затова стоях отвън и играех футбол, докато не излезеше някой, от когото да разбера какво е станало в мача.
До 2010 година почти не бях гледал мач от Висшата лига, а следях какво се случва само по разказите на хората.
Цената за испанската лига беше малко по-ниска – около 30 найра – така че на няколко пъти успявах да спестя и да гледам Барселона. Веднага се влюбих в Меси заради начина, по който държеше топката в краката си. В малкото случаи, в които го бях гледал, беше невероятно. Но беше и много странно, защото много от хората в „центъра за мачове“ се караха често. Много хора биха се изненадали от това, защото Нигерия е много далече от Испания, но ако играят Барселона и Реал Мадрид, барът се изпълваше с викове и крясъци.
„Меси е по-добър!“
„Луд ли си? Роналдо е по-добър!“
След това, разбира се, споровете прерастваха в боеве. Затова, когато и да ходех там, сядах най-отзад, за да може да бъдем с приятелите ми на по-тихо място и просто да гледаме футбол. Това беше специално нещо за мен. Не ми се случваше често.
Когато бях на 14, започнах да играя за Тайе Академи в град Оуери, след което целият ми живот бе обвързан с футбола. Мечтаех да играя за големи отбори, да пътувам към непознати места, но винаги съм пазил амбициите за себе си, защото никога не съм вярвал, че ще посетя тези места. През 2012-а, когато бях на 15, спестих малко пари и отидох в „центъра за мачове“, за да гледам последния ден от сезона във Висшата лига. Беше много интересно, защото се решаваше титлата. Седях и пред очите ми Серхио Агуеро отбеляза гола в последната минута, с който Ман Сити спечели титлата и я отне от Ман Юнайтед. Серхио си свали фланелката и започна да я върти във въздуха и всички в центъра полудяха.
Това беше може би първият път, в който гледах мач на Ман Сити. Никога не бях ходил в Англия. Нямах си и представа, че няколко години по-късно ще играя в същия отбор със Серхио.
По-късно същата година получих повиквателна за националния отбор на Нигерия до 17 г., което беше огромна възможност за мен. Пътувахме за лагер на другия край на страната. Но когато лагерът започна, получих новината, че майка ми се е разболяла. Не знаех колко лошо е състоянието й, само знаех, че е болна. Беше много дълъг и тежък лагер и не можех да се прибера. Това беше шансът ми да следвам мечтата си. Следващият път, в който получих новини за нея, няколко седмици по-късно, разбрах, че е починала.
Много ми е трудно да говоря за това.
Натъжих се страшно много и това беше изключително тежък момент за мен, но трябваше да остана в лагера и да продължавам да тренирам. Майка ми обичаше децата си и винаги ме е карала да продължавам да работя не само върху играта си, но и да залягам над учебниците. Затова продължих да работя. През следващата година отборът на Нигерия до 17 г. спечели световното първенство. Вкарах пет гола на турнира. Всеки път, в който вкарвах, сочех с пръсти към небето.
След турнира няколко европейски отбора проявиха интерес към мен: Арсенал, Порто и още няколко. Разбира се, и Манчестър Сити. Не знаех много за тези отбор. Мислех си да избера Порто, защото знаех, че много африкански играчи са постигали много в отбора в миналото. Не вярвах, че мога да играя в Сити, защото те притежават някои великолепни футболисти. Но баща ми ме убеди, че трябва да избера Сити, защото вярваше, че мога да постигна големи неща.
И го послушах.
Когато пристигнах в Манчестър за първи път, ми отне точно пет секунди, за да осъзная на колко различно място се намирам. Беше студено, да, но и хората бяха много различни от тези в Нигерия. Културата беше различна. Въпреки че знаех колко трудно ще е да се приспособя, осъзнах, че това е огромна възможност за мен и за семейството ми.
Отне ми известно време, за да се докажа в първия отбор, но всичко, през което минах, си струваше. През септември направих нещо, за което мечтае всяко момче. Излязох на терена на „Олд Трафорд“ като титуляр в дербито на Манчестър.
Не очаквах да попадна в стартовия състав, тъй като бях все още на 19 г. Когато мениджърът ми каза, че ще съм титуляр, се опитах да си кажа, че това е обикновен мач. Но ви казвам истината, не е. Атмосферата и зарядът ти носи усещане, напълно различно от всеки друг път, в който стъпваш на тревата. Това е 90-минутна война в дербито на Манчестър. Нямаш право да дадеш нещо по-малко от 100% от себе си. Затова се опитах просто да се концентрирам изцяло върху действията на терена.
В 15-ата минута резултатът беше все още 0:0. Александър Коларов изпрати една дълга топка към мен. Бях с гръб към вратата на Юнайтед, но усетих, че Кевин де Бройне ще тръгне по фланга. Затова само скочих и продължих топката с глава. Кевин бързо стигна до нея и вкара страхотен гол.
Бях толкова щастлив, но след това, в 36-ата минута, се случи нещо невероятно. Бях пред вратата на Юнайтед и удар на Кевин срещна гредата. Топката се върна в краката ми. Пратих я в мрежата, без да се замислям. Погледнах към страничния съдия и все още не можех да повярвам, че съм вкарал. Флагът беше долу. Не бях в засада.
Съотборниците ми бягаха към мен, а аз усетих нещо, което може да се опише единствено като чувство от дербито на Манчестър. Няма как да го разбереш, ако не си отбелязвал в дербито. Дори не празнувах. Толкова силно бе усещането.
Преди четири години не можех да си позволя да гледам такъв мач по телевизията. Сега хората в „центъра за мачове“ у дома ме гледаха как вкарвам гол. Може би децата, които нямат 50 найра, не гледаха и бяха отвън, ритайки топка или балон. Може би някой е излязъл след мача и им е казал „Манчестър Сити победи. Келечи вкара.“
Надявам се да им покажа, че могат да постигнат всичко. Когато и да се прибера в Нигерия, винаги нося пълен сак с тениски на Манчестър Сити за децата у дома. Ако отидете в Оуери сега, ще видите много деца, играещи футбол със сини фланелки. В Нигерия вече има много фенове на Ман Сити и ще стават все повече всеки път, в който се прибирам.
