Ханс Кристиан Андерсен си отива от света в Копенхаген през 1875 г. Приказките му се четат и днес. Михаел Лаудруп спря да играе през 1998-а, но за гения му на терена ще се говори още десетилетия. Такава е съдбата на Дания - ражда красиви и понякога тъжни приказки. Във футбола така беше преди да дойде XXI век.
Дано в приказката да има тъжен край във вторник, когато един от най-симпатичните национални отбори в света ще е на пътя на България към баражи за световното. В Копенхаген нашият тим може да реши доста от проблемите си. Датчаните могат да се върнат в играта като голям фаворит за второ място.
Те бяха романтиците на футбола до края на 90-те. Братята Лаудруд и онзи исполин Петер Шмайхел пишеха една от най-красивите приказки във футбола. Всъщност те са по-успешната група датски играчи, стигнали и до трофей с европейската купа от 1992 г. Но не са началото на този романтичен червен отбор, който спечели куп сърца още през 80-те. Те бяха като от детска приказка на Андерсен.
Тогава блестяха Алън Симонсен, наричан Принца, Пребен Елкер, Франк Арнесен, Сьорен Лерби и Йеспер Олсен. Светът ги откри (тогава нямаше толкова телевизионни излъчвания) на европейското през 1984 г. Дания стигна до турнира, поваляйки Англия насред „Уембли" в решителна квалификация. После динамита наниза 9 гола в 4 мача на самото европейско, и отпадна на полуфина с дузпи от Испания. Игра зрелищен футбол, подчинен изцяло на атаката. Ако датчаните бяха стигнали онзи финал, кой знае... Там ги чакаше домакинът Франция, с когото бяха направили страхотен мач на старта на турнира, макар и загубен с 0:1.
Малко след това европейско, този експлозивен и зрелищен датски тим прие България в контрола в Копенхаген, но не ни победи -1:1. За тях вкара Лаудруп, за нас - Ради Здравков, който сега е помощник на Любо Пенев в националния.
На световното в Мексико през 1986-а Лаудруп и компания бяха като фурия. Разбиха в групата Германия, Уругвай и Шотландия, вкарвайки пак 9 гола, а незабравимото 6:0 срещу южноамериканците короняса отбора като любимец на зрителите. Отново се заговори за титла, за големи неща. Но симпатягите бяха отнесени с 1:5 на осминафинал от Испания, играла доста невзрачно до този момент.
Романтиците стигнаха и следващото европейско - през 1988 г. в Германия, а и то бе с трудния за достигане формат от 8 отбора. На финалите паднаха три пъти, но с открита и приятна игра.
През 1992 г. ги събраха от ваканция, а Михаел Лаудруп дори отказа да играе заради несъгласие с изваждането на Югославия от турнира. Но и без голямата си звезда Дания изригна и спечели купата. И тук тясна аналогия с нашенския футбол. Най-големият ден за България в играта е 17 ноември 1993 г., когато бихме на „Парк дьо пренс". По съвсем различни от Лаудроповите причини, мачът бойкотира Наско Сираков, тогава основен играч в отбора. Но и без него спечелихме.
Лаудруп... откъде да започнем. Гениален Михаел, зрелищен и неподражаем Бриан... Двама велики играчи. Михаел бе от онзи умиращ (или умрял вече) вид типичен плеймейкър, който подаваше пас, след който да си сипеш една бира и да ти стане драго, че си гледал мача. Зико, Марадона, Лаудруп, Гаскойн, Мичел, Джанини, Франческоли, Матеус... През 80-те и 90-те имаше колкото искаш такива играчи. През новия век май видяхме само един Зидан. Замисляли ли сте се колко от ракетните голове на Стоичков за Барса станаха след онези скрити пасове от глезените на Лаудруп? Датчанинът знаеше, че отляво е готов за старт лудия българин и пускаше топката като с дистанционно управление точно зад защитата, за да отбележи асистенция за поредния гол на Ицо.
Брат му Бриан беше крило, което сякаш не можеш да повалиш на земята. С удивителен баланс, скорост и техника. Прибавете към тях непрекъснато дъвчещия дъвка и техничен като бразилец Флеминг Поулсен, огромният Шмайхел... Но и този отбор не ни би в Копенхаген, където гостувахме през 1988-а в световна квалификация. Пак 1:1, този път за нас вкара Аян Садъков (тогава Аньо Садков). Три години по-късно пак гостувахме на този стадион, точно преди датчаните да покорят Евро '92. И пак 1:1, с гол на Петър Александров.
Последното ни гостуване там бе през 2001 г. и мачът, разбира се, завърши 1:1. Първият си гол в официален мач вкара Димитър Бербатов, а селекционерът им Мортен Олсен ядно си хвърли тефтера след попадението.
Цяла Дания е на път да си скубе косите от стила, който налага Олсен вече 13 години, откакто води отбора. Романтиците Лаудруп, Поулсен, Мьолби и останалите, бяха заменени от Тьофтинг и Вигхорст (за щастие вече не играят), а в настоящия тим единственият „динамитен" датчанин е Кристиан Ериксен. Аякс го отгледа и го сочи за гений, а през лятото вероятно ще премине в по-голям отбор. Плеймейкър, но от новия тип - повече динамика, отколкото романтика. Все пак Ериксен напомня за онези датски техничари, които правеха красота.
Останалите... по-скоро са германци. Липсвала им голямата звезда Никлас Бендтнер... Ами в сравнение с него Бербатов е все едно роден край Копакабана. В състава лидерите са Дани Агер и Симон Кяер, татуирани централни защитници, които не са склонни на компромиси. В средата оперират рендета като Ники Зимлинг от Волфсбург, Николай Стокхолм (Ньордзеланд) и Вилям Квист от Щутгарт. Всъщност, като се замислим, те имат подобен проблем на нашия. Техните две най-силни и одухотворени поколения бяха все от големи играчи на големи клубове. Като нашето, което стигна бронз в Щатите. Сега играят в средни отбори. Друг е въпросът, че нашите дори и до тях не стигат.
Приказката на Андерсен, претворявана от Лаудруп и Симонсен, вече не се разказва от датския отбор. Сега на мода са резултатите. Олсен си ги постига, класирайки тима редовно на големи първенства. Но от четири опита в Копенхаген не са ни били. Да запазим поне тази хубава датска традиция, след като те сами изхвърлиха в коша своята за романтичния футбол...
