Когато в неделя вечерта дойде официалното съобщение за учредяването на европейската Суперлига, повечето реакции бяха на възмущение и пълно отричане.
Не само заради детайлите по проекта, но и заради самия маниер на обявяването му.
Хората, взели решенията, изглеждат твърде страхливи, за да покажат лицата си и да изложат своите аргументи, докато мениджъри и футболисти са поставени в трудна ситуация - да трябва да защитават концепция, която феновете им презират, или да се обърнат срещу хората, които им плащат заплатите.
Или най-вероятно, просто да признаят, че са поставени пред свършен факт, че не знаят почти нищо за целия план и че той не е бил съгласуван с тях.
Оголената и откровена алчност на замесените големи клубове не е изненадваща. Техните собственици смятат, че ще припечелят повече от Суперлига, защото сегашната ситуация вече не им върши работа.
Но истината е, че тя не върши работа не само на тях, но и на останалите - поне по отношение на създаването на конкурентен спорт.
Винаги са съществували малки и големи клубове. Реал Мадрид и Барселона обикновено са доминирали в Испания, както Ювентус, Милан и Интер в Италия. Техни еквиваленти съществуват в почти всяка европейска страна.
Но никога досега неравенството между отделните първенства и вътре в самите тях не е било толкова фрапиращо.
Вземете какъвто искате показател - общо точки, голова разлика, спечелени титли, бюджет за заплати - и проследете траекторията на големите лиги на континента в последните 20 години. Очевидно е, че между големите и всички по-малки зее огромна бездна.
Ювентус натрупа 9 поредни титли в Серия "А". Байерн Мюнхен съвсем скоро ще изравни това постижение в Бундеслигата. Пари Сен Жермен се затруднява неочаквано много този сезон, но най-вероятно ще стане шампион за осми път в последните 9 години.
Изключението беше през 2016/17, когато Монако изпревари парижани, а те реагираха като купиха най-добрия играч на конкурента си. Байерн по навик прави същото с всички съперници, които застрашават хегемонията му.
Това е жалка ситуация.
Съществува пъстра палитра от класически стари клубове из европейския футбол, които през минали десетилетия се бореха за титли и купи и понякога ги печелеха, но сега са обречени на вечна посредственост.
Впрочем идеята за Суперлига в Европа се лансира около два пъти на всяко десетилетие още от 60-те насам, макар че точната концепция се изменя.
Понякога идеята е била за еквивалент на Шампионската лига (в която клубовете играят през седмицата и после се завръщат във вътрешните първенства), други пъти е предвиждала цяла отделна дивизия, превърната в единствен турнир за участниците в нея.
Сега предложението е за първия формат, но той няма много смисъл и единствено ще увеличи още повече неравенствата във водещите лиги.
Вторият формат обаче, който предвижда клубовете да се оттеглят или насила да бъдат изхвърлени от всички други турнири, за съжаление звучи все по-адекватно от гледна точка на конкурентността.
Смисълът на една лига е да събере съперници на сходно ниво, които да влизат в оспорвани сблъсъци. Затова и системата с изпадане и промоция работи толкова добре.
Чемпиъншип в Англия и всяка дивизия по-надолу "губи" най-добрите и най-слабите си тимове всяка година, затова нивото на конкурентност автоматично остава високо.
Тази концепция е неприкосновена навсякъде из английския футбол.
Но очевидният проблем е на самия връх, където тимовете трупат повече и повече богатства, като неизбежно си осигуряват все по-малко конкуренция. Концепцията за промоция не работи, защото те нямат къде по-нагоре да отидат. Освен ако сами не си създадат съответната по-горна дивизия - пък дори да се преместят в нея за постоянно.
Днес някои срещи от Висшата лига дори не изглеждат като състезателен спорт, а като някакво фрийк шоу.
Ако вземете последните четири гостувания на Бърнли на "Етихад" и видите, че всеки път Манчестър Сити ги е спечелил с по 5:0, започвате да се чудите какъв е въобще смисълът.
Твърде често шампионите на големите първенства вече са решени до Коледа и ние сме приели доминацията на суперклубовете и там, и в Шампионската лига.
Приели сме я, защото не се случи изведнъж, а беше постепенен процес.
Когато Аякс пробие до полуфиналите или Порто до четвъртфиналите, вече го смятаме за сензация. Все едно отбор от долните дивизии е стигнал последните кръгове на ФА Къп.
Това е абсурдно, защото Порто стана шампион на Европа през 2004 г., а Аякс 9 години по-рано. Но те изостанаха отчайващо много, докато в същото време се радваха на огромни финансови предимства спрямо местните конкуренти и собствените им домашни първенства често са толкова неконкурентни, колкото тези от топ 5 на континента.
Идеалното решение би било да се озаптят суперклубовете чрез таван на заплатите, стриктни ограничения относно големината на съставите и по-равномерно разпределение на приходите от телевизионни права.
Ако нещо такова е възможно, чудесно. Но не е реалистично да го очакваме.
С глобализацията на футбола, властта толкова много се концентрира в ръцете на най-богатите клубове, че всяка реформа, от тази за договорите с телевизиите до тази за квотите за евротурнирите, се прави именно в интерес на елита.
Алтернативата е хегемоните да бъдат пуснати да играят помежду си всяка седмица в собствената си измислена реалност, докато без тях местните първенства ще си възвърнат някакво ниво на непредвидимост.
Иначе, ако този план за Суперлигата бъде внезапно оттеглен, ще си останем със също толкова безвкусното реформатиране на Шампионската лига, отново направено с цел да се угоди на богатите, да се улесни достъпът им и да им се осигурят повече на брой мачове.
Груповата фаза ще стане още по-безсмислена с приемането на т.нар. "швейцарски модел", а суперклубовете ще генерират още повече пари, за да привличат още повече от най-добрите играчи, а после да се завръщат вкъщи и да разгромяват Бърнли с 6:0, вместо с 5:0.
Неравенствата ще се увеличават, доминацията на елита ще започне да доскучава.
Колко пъти още трябва Байерн да спечели Бундеслигата, за да осъзнаем, че там за първото място вече няма конкуренция?
Не се случва благодарение на някаква индивидуална брилянтност. Това не е Рафаел Надал, който печели Ролан Гарос 13 пъти за 16 години благодарение на гения си.
Това е чисто структурно неравенство, което се проявява на терена.
Футболът се нуждае от по-добър баланс на силите и щом по-справедливото разпределение на постъпленията изглежда невъзможен сценарий, драстичното решение може да се окаже вярното.
Не е лесно да се открият искрено ентусиазирани хора за предстоящата Суперлига, но някои от крайно реагиращите се поддават на емоцията и забравят истинското състояние на съвременния футбол.
Противопоставяйте се на Суперлигата колкото искате, но хайде да избегнем възхвалите на сегашния модел - ако и него ни го бяха представили изведнъж, а не постепенно, той щеше да ни отврати по съвсем същия начин.
