В сряда вечерта Ливърпул прие Милан в мач на европейски колоси. "Росонерите" са втори във вечната ранглиста по европейски титли със 7, а мърсисайдци делят третата позиция с Байерн с по 6.
От позицията на едни от господарите на европейския футбол уважението между двата клуба е огромно.
През новия век двата отбора изиграха и паметни финали в Шампионската лига.
През пролетта на 2005-а бойците на Рафа Бенитес сътвориха чудото в Истанбул, а две години по-късно Милан на Карло Анчелоти "изравни" титачния спор с победа в Атина.
И в двата балкански мегаполиса англичаните бяха много повече, но имаше и достатъчно италианци. При други конфигурации сблъсъците и ексцесиите биха били неминуеми, но край Босфора и в Пирея се стигна само до дребни кавги между подпийнали фенове от двата лагера.
Тази седмица на "Анфийлд" тифозите на "росонерите" бяха значително по-малко от отредената им квота заради неуредиците с пътуването до Острова заради Covid-19, но гостуващите запалянковци прекараха комфортни часове в града на Бийтълс що се касае до отношението към тях от местните.
Истината е, че "червеният" Ливърпул сваля шапка на италианския гранд вече повече от три десетилетия.
А ето и причината.
В средата на април 1989 г. футболният свят е в шок. На 15-и в Шефилд се случва трагедията на "Хилзбъро".
Мърсисайдци трябва да играят полуфинал за ФА къп срещу Нотингам Форест, но мачът е спрян още в шестата минута заради проблем на една от трибуните зад вратата. Там хората са допуснати, въпреки че секторът е препълнен и мнозина са смазани, задушени и не могат да излязат. Загиват 95 фенове, а след четири години борба на животоспасяващи системи си отива и момче, което по време на проклетата случка е на 18.
Дълги години числото 96 е символ на страдание за привържениците и клуба.
Преди около месец обявиха и 97-ата жертва на трагедията - Ендрю Дивайн, който на 15 април 1989 г. е само на 22 години. Той получава необратими увреждания на главния мозък, превърнали го в инвалид до края на живота.
"Хилзбъро" е болезнена тема и до днес. Няма как - подобни рани бавно зарастват.
Но понякога и ужасът пише красиви и прочувствени легенди. Като тази, разпростяла се от Ливърпул до Милано и по обратния път.
На 19 май, само четири дни след касапницата, Милан приема Реал Мадрид в мач реванш от полуфиналите за КЕШ на препълнения "Сан Сиро".
Веднага след изпълнението на центъра за начало, съдията Алексис Поне от Белгия дава сигнал за минута мълчание в памет на жертвите на "Хилзбъро". УЕФА не е давала нареждане за такова, решават го двата клуба и реферът.
Трибуните замлъкват, но след няколко секунди "Курва Суд", секторът с ултрасите на Милан, запява "You'll Never Walk Alone".
Затова не се учудвайте, че в сряда вечерта на "Анфийлд" агитката на "росонерите" бе посрещната с аплодисменти, а във всеки един пъб в града на Бийтълс, в който срещнете запалянко на "червените" от по-старото поколение, и му подхвърлите името на Милан, ще ви погледне в очите и ще ви каже: "Милан ли? Голям отбор с велики фенове!"
А младите също вече добре знаят защо бащите и дядовците им уважават гранда от италианския Север.
