Обичах сина си. Мразех майчинството...

Имам снимка, на която държа сина ми, когато той е на два месеца. Той е в отлично здраве. Тенът му е прасковен, очите му сияят от жизненост и любопитство. Обратно, аз изглеждам като болна от изсмукващо живота заболяване. Кожата ми е жълтеникава и изпъната, бузите ми са впити, раменете - прегърбени.

Няколко месеца по-късно преценявам как изглеждам пред огледалото на връщане от нощно хранене. Все още изглеждам като умираща. Нощницата ми е покрита с лекета от бебето и крем при подмяна на пелени. Тениската ми е втвърдена от засъхнала кърма. Поглеждам надолу. Сред петната все още се чете девиз. И той гласи: така изглежда една феминистка.

Никой и никога не е готов какво значи да бъдеш родител

Притеснявах се за родителството много преди да стана родител. Имах прилична кариера, която ми позволяваше да се приемам за независима, способна жена - и ми осигуряваше достатъчно пари и свободно време, за да живея разнообразен и спонтанен живот.

Безпокоях се за неизбежните компромиси в живота и връзката ми със съпруга ми, които появата на детето би предизвикала. Борихме се с този проблем дълго, в продължение на няколко години. И след това, когато се бях засилила към края на третото ми десетилетие, рискувахме, като се надявах това да е за добро.

В деня, след като синът ни се роди, се прибрахме у дома от болницата като новоизлюпено тричленно семейство. Бяхме в транс, семействата ни също. Съпругът ми взе полагаемите му се по закон две седмици родителски отпуск.

Прекарахме този половин месец в замайване като след дълъг самолетен полет, почти не заспивайки, но оцелявайки заради ликуването и обожанието към нашето дете. Срещахме се с приятели, разхождахме се край реката и отскачахме в барове. Нашето преносимо бебе беше послушен пътник в нашия живот.

Но след това съпругът ми се върна на работа, бебето вече не спеше по цял ден - и музиката спря. Моята отдаденост към моя син беше непоклатима, но вече бях изправена пред поредица от дни, в които в продължение на 12 или повече часове аз бях единствената отговорна за бебе, напълно зависимо от мен, тотално неподатливо на поставяне на едно място и несклонно да спи.

Изведнъж тежките предизвикателства на майчинството се озоваха при мен: загубата на автономия и саможертвата бяха незабавни и абсолютни. Независимостта, чувството за признание и ежедневната цел, с които бях привикнала, отстъпиха на изтощително, оставено без признание слугуване.

Животът ми стана неузнаваем. Несигурността, която изпитвах от мисълта да имам дете, беше изчезнала - обичах сина си - но нова сложна емоционалност зае нейното място: въпреки тази любов, започнах да мразя самото майчинство. Съчетанието на тези две очевидно противоречиви усещания дефинираше моите дни.

Сектантската вселена на майчинството, в която няма място за друго

Докато преди имах ангажиран и целенасочен живот, сега вече съществувах във вселена, където извън досадно еднообразните задачи, концентрирани около храненето и хигиената на моето дете, действията ми съществуваха основно за да запълват времето. Отидох на родителска група и запях заедно с други зрели жени люлчини песни, докато малките ни деца лежаха безстрастно на пода.

Свикнала да бъда сред мъже и жени на всякаква възраст, във всякакви обстоятелства и етапи от живота, сега изглежда бях единствено в компанията на други току-що станали майки. Колебаех се между отчаян глад от съвети как да насърчавам детето ми да спи и убийствена скука от този тесен, концентриран около бебето свят. Все едно бях влязла в странна женска секта, в която новаците нервно и припряно говорехме само за нашите бебета-божества.

Всеки ден бях изправена пред разпада на предишния ми живот. По път към някоя от запълващите времето ми дейности минавах край млади жени, решително насочили се към работното си място, облечени безупречно и разполагащи с лукса на самостоятелно пътуване с автобуса. Бях изпълнена със завист.

Знаех, че животът с новородено дете ще бъде труден, но това, което го правеше непоносим, беше несъизмеримостта между моето съществуване и това на моя съпруг. Да имам дете означаваше жертва в замяна на по-пълноценно съществуване, но защо всичката жертва трябваше да бъде моя? Винаги сме вървели по един и същи път; сега съпругът ми сам продължаваше напред по своя външен живот, докато аз бях изоставена вкъщи.

Каквото и да са постигнали феминистките, то изчезва заедно с бебето

Когато двама души изберат да имат деца, всички придобивки, които жените като че ли са постигнали през последните десетилетия, изчезват - и сякаш машината на времето на майчинството ни връща обратно в 50-те години.

Сега повече млади жени, отколкото мъже, остават в училището и колежа отвъд 16-годишна възраст. Те е по-вероятно да учат и да получат професионална квалификация. И през 2008/2009 г. за първи път малко над половината жени между 17 и 30 години са се заели да следват висше образование - поне във Великобритания. В резултат на това има въодушевени прогнози как доходите на младите жени ще надминат тези на мъжете в средата на века. Но раждането и кърменето постоянно определят живота на жената - и го разграничават от този на мъжа.

Дори когато майките се връщат на платена работа след отпуск по майчинство, отговорността за домакинските занимания, нараснала през това време, често остава отново тяхна грижа. Всъщност жените продължават да изпълняват почти същия брой домакински задачи, когато преминат от грижата за децата им по цял ден към почасова работа извън къщи. И дори ако работят извън дома на пълен работен ден, те все пак е по-вероятно в сравнение с партньорите си да носят отговорността за домакинските дейности - и да отделят от работното си време, за да се грижат за болно дете.

Повече от три четвърти от майките казват, че носят основната отговорност за ежедневните грижи за децата им. И въпреки че грижата за децата от страна на мъжете се е повишила от 3-8 минути дневно през 1975 г. до 32-36 минути на ден през 2000 г., времето, което жените прекарват в основна грижа за децата (като пране, обличане и четене на децата) също се е увеличило в този период - от 8-21 минути до 51-86 минути дневно.

Мъжете не правят нищо - а дори и да помагат, жените не са удовлетворени

В моя стрес, когато съпругът ми беше до мен, исках той да изпита колко трудно е да се грижиш за малко бебе. По някакъв извратен начин ми се искаше нашият син да повръща и пищи, когато той е с него. И в моментите, когато това желание се сбъдваше, гледах студено, без да предлагам помощ, радвайки се, че той е изправен пред трудности.

В други обстоятелства, когато той сменяше пелените на бебето, поставяше го в количката или го обличаше, аз властно се намесвах, хокайки съпруга ми за неговата несръчност. Исках той да разбира колко тежко е за мен да живея новия си живот. Но пък по този начин рискувах да го обезкуража да се ангажира с грижите за детето.

Обществото затвърждава "домашната" и майчинската роля за жената

Когато относително ниските социални очаквания към мъжете като грижещи се за потомството са съчетани с високи очаквания от тях като изкарващи хляба за семейството, нищо чудно, че те все още се възприемат като основни работещи членове на семейството.

И тази система се самоподдържа: майките смятат, че трябва да намаляват платената си работа, за да се грижат за децата, тъй като бащата работи по цял ден; бащата пък смята, че трябва да работи още повече, тъй като майката е напуснала платената си работа. Всякакви намерения нещата да бъдат направени другояче, вероятно споделяйки грижата и платената работа по равно, остават настрана.

Институционалните структури, културните норми и вродените убеждения за ролите на половете се оказват твърде силни, за да им се съпротивляваме. За градящите професионална кариера годините на отглеждане на деца - между 30- и 40-годишна възраст - съвпадат с пиковия период за напредък в кариерното развитие. Майките прекарват този период у дома, а бащите потъват изцяло в работа.

За мъжа по-привлекателната алтернатива е да работи извънредно

Грижата за децата може да бъде досадна и уморителна. За много мъже при избор между допълнителен час в офиса и прибиране навреме вкъщи, за да се преборят с уморено и раздразнително дете и да го отведат в банята, те биха предпочели първото. Ако добре планираш връщането си вкъщи, децата ще дотичат до вратата, спокойни, чисти и готови за сън.

Нежеланието на бащите да се ангажират с ежедневните усилия по грижата за децата рядко е подлагано на съмнение. Същевременно много жени са непоследователни, като твърдят, че са обезсърчени от задължението да се занимават с домашните грижи, но не желаят да отстъпят контрола над живота у дома.

Както го обяснява бизнесдамата Таня от Кембридж, майка на две деца: "Бих ли могла да отстъпя кормилото и да позволя на съпруга ми да го прави? Вероятно не, защото не бих била уверена, че нещата се правят по начина, който смятам за правилен."

С течение на времето вероятността мъжете да помагат доброволно у дома и да натрупват познания как да го правят намалява - а възприятията за другия пол се затвърждават: безполезен, мързелив баща и свръх-компетентна, самопожертвувателна майка.

Жените изживяват като своя същност неподкрепяните усилия за грижа за дома - и продължават да ги поддържат, вместо да търсят промяна.

Обществото не насърчава споделеното родителство

Към момента, когато детето ни стана на 12 месеца, бяхме повече от готови да се върна на работа. Сигурна бях, че съпругът ми иска промяна от нервните ми изблици и исканията той да прави повече, но същевременно да го прави точно както аз бих го сторила. Аз пък бях готова да печеля отново пари сама, да изграждам наново социалния си живот и да си търся място в "света".

Поляризацията в живота ни веднага след раждането почти е приключила - но със слягането на праха е ясно, че процесът е променил необратимо и ролите, и статуса ни.

Въпреки решителните опити и от двама ни да споделяме грижите за детето, съчетанието от навик, социални структури, културни норми и възможност за финансови доходи означава, че майките остават и занапред ще остават основният родител.

Въпреки че и двамата прекарваме много време с нашия син, аз извършвам повечето планиране и поръчки за него - като покупки на дрехи, уговаряне на медицински прегледи и проучване на детските градини: все неща, с които съм свикнала от времето, когато бях в майчинство.

Въпреки че се говори за "насърчаване на споделеното родителство" и "ангажирани бащи", това са хлъзгави и неясни понятия. В някои страни това вече се прави чрез радикални промени - по подобие на Германия и Ислания може би е настъпило време за цялостна реформа в системата на отпуск за майчинство и родителски грижи. Правото на почасова работа също е разпространено в ЕС - и фирмите като цяло са се адаптирали към него, при това намирайки изгода от него.

Промяната трябва да бъде подкрепена и от държавата, и от бизнеса

Да бъдеш родител е по-трудно, отколкото е редно да бъде. Ако майките и бащите ще променят начина на организация на семейния си живот, държавата трябва да им позволи това, както и работодателите. Така че като родители е необходимо да си зададем някои насочващи въпроси какво желаем за нас и нашите деца в бъдещите десетилетия.

Жените ще продължават да растат и да се учат наравно с мъжете, ще продължаваме да си поставяме еднакви амбиции и да очакваме равни възможности. Но трябва да оправим семейния си и професионален живот, завършвайки революцията, започнала преди много години.

Надявам се бъдещите поколения майки да могат сами да отварят вратите си, разминавайки се на прага с бащите, преминавайки свободно между личните си и публични роли. Надявам се и мъжете, и жените да поемат ръцете на децата си и да ги водят заедно към живота на възрастни. И се надявам те да гледат назад към недалечното минало - и да се чудят: как изобщо нещата някога са могли да бъдат другояче?