Казват, че смехът е здраве, удължава живота и ни кара да се чувстваме щастливи. 37-годишният Пол Паг едва ли би се съгласил с тези думи. Той страда от състояние, което може да се определи като неконтрулируеми пристъпи на смях.
Пол се смял дори по време на в най-критичната и депресираща среща за целия си живот. На нея лекарите му обяснили как ще изглежда бъдещето му оттук насетне след като получил тежка мозъчна травма от брутален побой. И въпреки смеха за него усещането е било сякаш най-ужасния плач.
Малко по-късно лекарите поставили диагнозата "патологичен смях".
В една злополучна нощ през януари 2007 г. Пол Паг тъкмо се прибирал от излизане със съотборниците си от футболния клуб Cwmaman на бар в родния им град Аманфорд в западен Уелс, когато четирима непознати го заобиколили и му нанесли тежък побой.
Вследствие на нападението черепът на Паг е разбит и той изпада в двумесечна кома. В мозъка му се образувал съсирек с размери 10 на 4 сантиметра, който нарушил ритъма на речта му, причинявал му хронична умора и трудности с придвижването, като заради тях Пол се принудил да използва инвалидна количка.
"Наложи се да се уча отново да ходя и да говоря, и да приема факта, че никога няма да се възстановя напълно. Животът беше труден за мен и семейството ми, но се справяме," разказва той.
Паг е прекарал 13 месеца в болница, но едва на четвъртия месец той получава първия си пристъп на неконтрулируем смях. Тогава насред среща с консултант, рехабилитатор и близките му, на който трябвало да се обсъди как ще изглежда бъдещето на Пол, той започва да се смее, без да може да спре.
"Когато започнаха да говорят за мен, бях изплашен и това задейства нещо в мозъка ми, заради което съм се смял през цялата среща. Всъщност плачех безутешно, но външно изглеждаше като смях", споделя той.
Лошото било, че в началото никой не разбрал какво е предизвикало това му поведение и дори семейството му си помислило, че той прави "сцена на публично място, в опит да привлече внимание". Нужни са били няколко години, преди пристъпите на "смях с цяло гърло" да бъдат диагностицирани като патологичен смях, или псевдобулбарен синдром.
Това състояние възниква при загуба на връзка между фронталния лоб на мозъка, който контролира емоциите, малкия мозък и продълговатия мозък, които регулират външния израз на емоциите. Това е същински момент на "късо съединение".
Псевдобулбарният синдром засяга хора с неврологични заболявания или травми от рода на инсулт, множествена склероза или болест на Алцхаймер.
Според Анди Тайърман, консултиращ клиничен невропсиолог в благотворителната организация за работа с изживели мозъчни травми Headway, това понятие се отнася до неконтролируеми демонстрации на емоции, които са неуместни или прекомерни за социалния контекст и може да се разминават с усещанията и емоциите, които човекът всъщност изживява.
В конкретния случай Пол Паг се смеел на висок глас, когато всъщност вътрешно плачел.
"Аз знам много добре кога се смея и кога плача, но другите хора не могат да направят разликата. Някои се разстройват и реагират със саркастично поведение спрямо мен, или дори се държат агресивно и се опитват да ме засегнат, защото си мислят, че им се присмивам", обяснява той.
Паг споделя, че семейството му проявява голямо разбиране. Майка му се грижи през цялото време за него, за да му помага с придвижването му, баща му, който сега е на 72 години, все още работи, а братята му Саймън и Матю активно са му помагали през последното десетилетие.
По негови думи диагнозата го е "засегнала дълбоко" и понякога привлича нежелано внимание, но сега той вече може да усеща кога предстои нов пристъп.
"Усещам как ще започна да се смея, няколко секунди преди реално да се случи; понякога мога да го контролирам, но може и да се случи да изпусна контрола. Смехът не трае дълго, най-често не е повече от минута, но може да предизвика доста проблеми, ако хората не разбират какво се случва", разказва той.
Той е успял да разработи собствен метод за избягване на пристъпи, като се научил да мисли за нещо лошо или някой лош човек, но без да влага чувство в това. Така по собствените му думи успява да овладее към 9 от всеки 10 пристъпа на смях.
Десетте години след побоя са били "изключително тежки", казва той.
Паг се е наложило да напусне работата като електротехник и сега прекарва времето си в терапия или като посещава филиала на благотворителната организация Headway в Кармартъншир, която по негови думи му е дала "уникална представа за живота на хората с мозъчни увреждания" и спокойствие, че не е единственият с подобни проблеми.
"От инцидента насам срещнах най-невероятните хора, на които съм попадал, като всички те искаха да ми помогнат. От друга страна, понякога се чувствам като под домашен арест, защото увреждането засегна способността ми да се придвижвам и да поддържам равновесие, така че имам нужда от помощ, когато излизам навън.", разказва той.
През 2014 г. Паг е стартирал кампанията си "Paul's Pledge", чрез която разяснява на хората проблема с предизвиканото от алкохол насилие; полицията на Дайфед-Поуис също участва в тази кампания.
Той посещава училища, колежи и младежки клубове и реакцията на кампанията по негови думи е "фантастична", защото "те виждат, че това е реален проблем, не е нещо мелодраматично и показно".
"Това е животът ми сега - опитах се да продължа напред след това, което се случи. Има много неща, които не мога да правя - но тази кампания е по силите ми. И мисля, че тя изпраща силно послание към света. Не искам други хора да се оказват в ситуацията, в която се оказахме аз и семейството ми", казва той.
Четиримата побойници, нападнали Паг, са били осъдени на между девет месеца и четири години затвор. За него това е една от големите болки - те вече са на свобода, а самият той продължава да "излежава своята присъда".
