Светът е сцена и ние сме актьори

Доста приятна статия. Като цяло следя с интерес публикациите на г-жа Донкина. Засегнатия проблем, според мен е особено тежък в някои западни страни и най-вече САЩ, но и тук вървим към подобен род общество. Все пак тук все още могат да се изграждат сравнително стабилни приятелски отношения, а винаги е по-добре да се сподели с приятел а не с психотерапевт. В крайна сметка нуждата е да се сподели (изповяда).

Светът наистина прилича на сцена,но актьори са дами,журналисти и суетни политици.Мъжете са публика,която изгражда сцената,на която говорят и се разголват дамите,журналистите и политиците.Тъжното е,че публиката става все по-малобройна,докато сцената е вече тясна за дами,политици и говорители, които искат да ни владеят с вторичните си полови белези и да ни обясняват живота.Който в същност не разбират!

Аз мисля, че няма значение дали си истински или не, стига това, което си да те прави щастлив. Има хора, които са принудени да бъдат някого, който не са, всички го знаем и всички ги съжаляваме, но има други хора, които обичат своето второ аз и са до голяма степен едно с него. Харесвам такива хора, защото са интересни - това са смислените хора, които знаят какво искат да бъдат, но не и как да го постигнат - хора, които не са точно Земляни, защото те никога не са там, никога не са това, което изглеждат. И можеш цял живот да ги чопкаш за да видиш какво ще излезне отдолу, но никога да не разбереш. И стига тези хора да съществуват щастливи и спокойни със себе си - Света все още си се върти в правилната посока.

http://www.vbox7.com/play:78872cfa&al=2&vid=4417230

Мисля че като цяло хората се раждат в тъмнина т.е. без представа за себе си. Светлината е себепознанието, така има области от личността ни, които са на светло и такива, които все още са в тъмнина. Вероятно всеки има атавистичен страх от "тъмнината", от това което ще изскочи от там. И тук идва интересния момент, до каква степен сме склонни да водим живот на себепознание, понеже това е пожизнен процес, или предпочитаме да играем роли, които представят в по-голяма или по-малка степен нашия идеал или представа за себе си.

Светът не е сцена. За този на човешките взаимоотношения – да, би могло да се каже. Но не защото по дефиниция е такъв или защото трябва да бъде такъв – а защото ние сме си го направили такъв. Донякъде от любопитство, донякъде от безхаберие, донякъде от лекомислие и безотговорност, сме подменили (и продължаваме да подменяме) събитията със сценарии, логиката с режисура, естественото поведение с игра, реалната среда с декор, словесния изказ с реплики, искреността с убедителност, характера с образ, емоцията с експресия, мисленето с вяра... Но светът не „е“ сцена – само е възможно да се разглежда и така. Светът като цяло е доста по-сериозно място. В което винаги важни остават единствено абсолютните стойности – ако и техните „сценични интерпретации“ често да ги засенчват. Ние не сме актьори. Можем да бъдем – но не е задължително. Още по-малко пък е задължително да играем все главни роли, дори ако сме избрали да живеем на сцената. Човек може спокойно да избере и да не се качва на нея изобщо. А и да се е качил, спокойно може да избере да слезе. При което се лишава от достъп до един куп неща; спечелва си обаче достъп до други, които на сцената не съществуват. Схващането, че качването на сцената е неизбежно, и че е едва ли не съдба да бъдем актьори на нея, е твърде вредно. То може да подлъже човек да играе дори когато просто трябва да бъде себе си; да оценява живота си по сценичните си умения и предзвиканите от тях аплодисменти, а не по действителните си постижения; или да продължава на стои на сцената дори когато това стане опасно за него. Както и да доведе до най-жалките случаи: когато някой продължава да играе дълго след като е слязъл от сцената – просто защото (вече) не може друго. „Сценичният“ начин на живот е само вариант. Не е нито орис, нито призвание за „надарени“, нито универсална рецепта, нито дори гарантирано добра рецепта. Според мен това винаги трябва да се подчертава, когато се разсъждава по подобни теми. Иначе лесно се разпространяват погрешни представи. ________________________ Отделен въпрос е, че в оригиналния монолог от „Както ви се харесва“ (http://www.poets.org/viewmedia.php/prmMID/15740) сравнението на света със сцена е в съвсем друг контекст: този, че през живота си човек естествено влиза в различни роли (parts) в смисъл преминава през различни статуси, обусловени от различните възрастови периоди; и че тези статуси и последователността им са едни и същи за всички. Тоест смисълът не е че животът ни зависи от собствените ни актьорски умения, а точно обратното: че има едни етапи, през които всички минаваме – и че те са обективна даденост, която не можем да променим. Човек не може да си остане в една „роля“ (статус), колкото и да му харесва и колкото и да е „добър“ в нея, естественият ход на живота повелява да преминеш към следващия етап, когато настъпи време за това. Цитатът обаче е масово известен само с първите си два стиха (All the world's a stage / And all the men and women merely players) – и обикновено се интерпретира буквално, може би под влияние на стереотипите за „изкуството да живееш“, масово налагани от днешната лайфстайл-индустрия. Същите стереотипи, които в крайна сметка докарват някои нещастници до „голямата сцена“ от типа на Биг Брадър...

Хах, много ме кефят парадоксите. Да опишеш един широкосрещан човешки проблем и докато го описваш, сам да разкриеш твоя такъв. Многословието и високопарните изрази използвани, за да изкажеш нещо, което древният го е събрал в едно изречение: "Познай себе си.", са си откровенно симптом на същото за което иде реч в текста. БТВ същия този древен казва и следното: "Да казва с много думи малко неща, го умее всеки попрочел малко повече книжки, но неспособен да анализира средностатистически галфон. Хора, които си умират да изглеждат мъдри, но не са. Мъдрият човек умее, да каже с малко думи - много неща."