След първия празник на психотерапията в България, съвпаднал със седмица, изпълнена с публични признания
В преследване на Идеалния образ
По-смислено е, отколкото си го представяме. И по-малко образно... Животът ни преминава в играенето на роли. В колебаенето - неусетно, в крачка - между размислите какво се очаква от нас, как ще ни харесат и доколко можем да се справим с това.
В преследването на един Идеален образ за себе си, за който предполагаме, че веднъж постигнат, ще ни донесе онази пълнота на задоволените желания и изобилието на всичко, което някога сме искали, които ще ни направят истински щастливи и доволни. Като да бързаш от работа, за да се преоблечеш за важна вечер, която очакваш да промени живота ти. Надяваш се...
В същото време, освен личните мечти, част от порастването ни е всъщност адаптацията към онова, което положението ни в обществото и връзките ни с другите, контекста и стремежите ни "предписва" да бъдем. Нужно ни е, за да можем да се свързваме с околните. Иначе ще ни прогонят. Иначе ще полудеем. Иначе ще останем завинаги непригодни да споделяме живота на другите хора.
Степентта, в която успяваме да се чувстваме комфортно в това, бележи степента на нашата зрялост. Да четеш знаците. Да се ориентираш в кодовете. Да знаеш повече за света. "Good life is sexy!" се твърди, а как се стига до там?
За пред публиката
Ако четем Гофман, целта на всяка "презентация", на всяко показване на личността пред другите е едно грижливо проследявано, съзнателно или не, представление. Ако "авторът" му успее в него, "публиката" ще го види точно така, както той/тя биха желали да бъдат видяни. Нашите контакти носят послания, защото целта на всяка среща е успех - успехът да ни харесат, успехът да ни желаят, успехът да ни приемат, да се изплашат от нас, да ни съжалят, да ни завиждат, да ни напуснат...
В този драматургичен модел за човешкото поведение социалната интеракция се анализира сякаш тя е част от театрално представление. Подобно на онова, което се случва на сцената, в ежедневието си хората боравят по определен начин с обстановката, облеклото, грима, думите, невербалното си поведение и чрез тях създават у другите определено впечатление.
Желанието да се разбира какво точно се крие зад изгледа инспирира интерес към "Езика на тялото", към наръчниците как да опознаем някого или да накараме някого да се влюби, ако щете дори към психологията. Това е плънката на загадката какво ни казват другите и как да се научим да се свързваме с тях. Как да сме щастливи. Как ще бъдем желани. Всички въпроси за света тръгват ... от самите нас и от нашата вътрешна вселена.
Имидж или самозащита от себе си
Желанието обаче не винаги съответства на куража и често ние отиваме отвъд външните впечатления и "управлението" им. Те ни завладяват и изпълват, защото не само за другите, ние сме недостъпни и фалшиви често и за самите себе си. Да градиш имидж или да се защитаваш от себе си в полите на един фалшиф селф?
По-лесно е - макар и не леко - да играеш някого, да се представяш за нещо, в което накрая сам ще повярваш. По-лесно? Само на пръв поглед. В ужаса си да не срещнем болката често плащаме цената да не знаем кои сме, да обслужваме неназованите си страхове и в крайна сметка ... да ни боли перманентно.
Фалшивият Аз е по-страшен от ролята на някого, за когото искаме да ни вземат. Той е на прага на лудостта - понеже самите ние вярваме в него. Той е нашата защита...от самите себе си. От онова, което се боим да видим със собствените си очи, какво остава да разкрием на другите.
Един от големите страхове на нашия живот, може би най-големият - да бъдем автентични. Готови сме да платим със загуби - на мечти, на любов, на шансове, стига да не се рискуваме. Да не разкрият онова, което всъщност сме. Да не прозрат зад тънката ни мантия от усвоени поведения, полу-копирани маниери и адаптирана социализация, че всъщност това е едно фалшиво аз, макар и грижливо изграждано всеки ден - от грима до обувките, послание по послание, къде съзнателно, къде неразбрано от самите нас.
Защо да сме автентични ни плаши толкова и дали наистина "фалшификатът" спестява проблеми? Нужен ли е изобщо на някого, освен на нас, докато обслужваме страха си?
Назови го с думи
Ако не говорим за нещо, все едно го няма. Ако не ровим в проблема, той ще изчезне. Отворим ли уста да кажем нещо, ужасът ще изкочи с пълна сила и ще ни залее. Ще се разрасне като блатно чудовище и дори да не ни погълне, вече нищо няма да бъде същото... Противно на очакваното, страхът да отидеш на психотерапевт, не е страх да не те помислят за луд. Не е дори и страх да се разкриеш пред непознат човек.
Страх е да проговориш. Страх е от себе си. Страх от онова, което може би ще открием. И този страх е личен. Защото по някаква житейска и мъдра ирония, другите обикновено отдавна вече са забелязали - интуитивно, мимоходом. Като закъсняло публично признание - то е важно за самите нас.Другите отдавна са видяли. Защото те също са хора.И защото за тях важат същите принципи.
Думите ни помагат да мислим
Началото на всяка терапия е да кажеш на глас. Да го кажеш на свидетел, който ще чуе, но да го кажеш най-вече на себе си. Да дадеш име. Защото думите имат значение. И защото те ни помагат да мислим. Да мислим себе си, в контекста на собствената ни история, понеже тя ни прави тези, които сме.
Хората имат естествения подтик да обсъждат - отново и отново - нещата, които ги вълнуват и които са им трудни. Не само, за да отегчат слушателите си. Така човек мисли, свиква, преработва. И не на последно място - чува как се справят другите. Разбира, че на някой друг също му се е случвало. Той също се е чудил...
Обикновено на финала откриваме, че цената, която се плаща да играеш на големите сцени, е много по-тежка от това да кажеш на себе си кой си. Да имаш свободата да си не-съвършен, да имаш недостатъци и проблеми. И те да не те правят по-малко ценен. Само по-свободен - да ги решиш, ако искаш.
Аз мисля, че няма значение дали си истински или не, стига това, което си да те прави щастлив. Има хора, които са принудени да бъдат някого, който не са, всички го знаем и всички ги съжаляваме, но има други хора, които обичат своето второ аз и са до голяма степен едно с него. Харесвам такива хора, защото са интересни - това са смислените хора, които знаят какво искат да бъдат, но не и как да го постигнат - хора, които не са точно Земляни, защото те никога не са там, никога не са това, което изглеждат. И можеш цял живот да ги чопкаш за да видиш какво ще излезне отдолу, но никога да не разбереш. И стига тези хора да съществуват щастливи и спокойни със себе си - Света все още си се върти в правилната посока.
http://www.vbox7.com/play:78872cfa&al=2&vid=4417230
Мисля че като цяло хората се раждат в тъмнина т.е. без представа за себе си. Светлината е себепознанието, така има области от личността ни, които са на светло и такива, които все още са в тъмнина. Вероятно всеки има атавистичен страх от "тъмнината", от това което ще изскочи от там. И тук идва интересния момент, до каква степен сме склонни да водим живот на себепознание, понеже това е пожизнен процес, или предпочитаме да играем роли, които представят в по-голяма или по-малка степен нашия идеал или представа за себе си.
Светът не е сцена. За този на човешките взаимоотношения – да, би могло да се каже. Но не защото по дефиниция е такъв или защото трябва да бъде такъв – а защото ние сме си го направили такъв. Донякъде от любопитство, донякъде от безхаберие, донякъде от лекомислие и безотговорност, сме подменили (и продължаваме да подменяме) събитията със сценарии, логиката с режисура, естественото поведение с игра, реалната среда с декор, словесния изказ с реплики, искреността с убедителност, характера с образ, емоцията с експресия, мисленето с вяра... Но светът не „е“ сцена – само е възможно да се разглежда и така. Светът като цяло е доста по-сериозно място. В което винаги важни остават единствено абсолютните стойности – ако и техните „сценични интерпретации“ често да ги засенчват. Ние не сме актьори. Можем да бъдем – но не е задължително. Още по-малко пък е задължително да играем все главни роли, дори ако сме избрали да живеем на сцената. Човек може спокойно да избере и да не се качва на нея изобщо. А и да се е качил, спокойно може да избере да слезе. При което се лишава от достъп до един куп неща; спечелва си обаче достъп до други, които на сцената не съществуват. Схващането, че качването на сцената е неизбежно, и че е едва ли не съдба да бъдем актьори на нея, е твърде вредно. То може да подлъже човек да играе дори когато просто трябва да бъде себе си; да оценява живота си по сценичните си умения и предзвиканите от тях аплодисменти, а не по действителните си постижения; или да продължава на стои на сцената дори когато това стане опасно за него. Както и да доведе до най-жалките случаи: когато някой продължава да играе дълго след като е слязъл от сцената – просто защото (вече) не може друго. „Сценичният“ начин на живот е само вариант. Не е нито орис, нито призвание за „надарени“, нито универсална рецепта, нито дори гарантирано добра рецепта. Според мен това винаги трябва да се подчертава, когато се разсъждава по подобни теми. Иначе лесно се разпространяват погрешни представи. ________________________ Отделен въпрос е, че в оригиналния монолог от „Както ви се харесва“ (http://www.poets.org/viewmedia.php/prmMID/15740) сравнението на света със сцена е в съвсем друг контекст: този, че през живота си човек естествено влиза в различни роли (parts) в смисъл преминава през различни статуси, обусловени от различните възрастови периоди; и че тези статуси и последователността им са едни и същи за всички. Тоест смисълът не е че животът ни зависи от собствените ни актьорски умения, а точно обратното: че има едни етапи, през които всички минаваме – и че те са обективна даденост, която не можем да променим. Човек не може да си остане в една „роля“ (статус), колкото и да му харесва и колкото и да е „добър“ в нея, естественият ход на живота повелява да преминеш към следващия етап, когато настъпи време за това. Цитатът обаче е масово известен само с първите си два стиха (All the world's a stage / And all the men and women merely players) – и обикновено се интерпретира буквално, може би под влияние на стереотипите за „изкуството да живееш“, масово налагани от днешната лайфстайл-индустрия. Същите стереотипи, които в крайна сметка докарват някои нещастници до „голямата сцена“ от типа на Биг Брадър...