Вярвяме, че ще се преродим. Вярваме, че има живот след смъртта. Вярваме, че ще получим втори шанс, че да кажеш "Обичам те" или "Съжалявам" е достатъчно. Ако си позволим да се замислим над смъртта, непрестанно ще откриваме колко непонятна е тя за всички, дори за онези, които я виждат всеки ден; ще се изненадваме от настойчивата тенденция в човешката природа - да вярва, че е безгранична и безкрайна.
Дори съзнателно да знаем, че имаме край, същността ни не го вярва. Дори някой да си тръгне от нас, раздялата ни се вижда обратима. Вероятно на това отрицание на загубата се крепи цялото ни съществуване и креативност, но въпреки това - възможно ли е да приемаш, че имаш начало и да отказваш спокойно да приемеш, че имаш край? Дали това е изконното усещане, за нещо, което е трябвало да забравим, но смътно усещаме или простата ни невъзможност да се примирим с границите?
В книгата си $Кратка история на времето" Стивън Хокинг пише: "Нашето всекидневие минава, без да разбираме почти нищо от света, в който живеем. Малко се замисляме за механизма, пораждащ слънчевата светлина, която прави живота възможен, за гравитацията, която ни приковава към земята и без която бихме обикаляли в космическото пространство, или за атомите, от които сме съставени и от чиято стабилност изцяло зависим.
С изключение на децата (които не знаят достатъчно, за да не задават важни въпроси) малцина са тези, които се питат защо природата е такава, каквато е; откъде идва Космосът или защо е винаги тук; дали един ден времето няма да тръгне назад и следствието да изпревари причината, дали не съществуват граници за човешкото познание. Има даже деца - и аз съм срещал такива, които искат да знаят как изглежда една черна дупка; коя е най-малката частица вещество; защо помним миналото, а не бъдещето; как е възможно, след като в миналото е имало хаос, сега да има ред; и защо съществува Вселената."
Ние не разбираме живота си, не разбираме и другите. Но вместо да изпитваме уважение от вселената, която срещаме в лицето на всеки, с когото говорим, обичаме или се разделяме, вместо да сме любопитни или питащи, ние пестим енергия - защото стереотипите и предрасъдъците са точно това - едно готово "познание" за света, което сме научили и с което си спестяваме разсъждения или усилия да разберем.
Един готов етикет, който прави нещата познати, без да са такива. Енергоспестяването е мъдро и човешката психика е един от многото изумителни механизми в природата, която се самосъхранява, без дори да си дадем сметка, но в същото време - можем ли и добре ли е да си спестяваме всичко?
След като светът "изненадващо" не свърши, нуждата да си обясним живота си ни тласна към теории за новото време. Сега, недочакали все още края, сме в очакване на новия духовен ред. Ерата на просперитет и духовност, която фантазно очакваме да ни залее от нищото и по силата на магични закони да направи така, че днес да е криза, а утре - благоденствие, би трябвало да се роди от мащабна промяна, която ние обаче просто... очакваме да дойде от самосебе си.
Така и не се попитахме какво да променим, за да се случи и е неясно защо убедено смятаме, че светът е длъжен да завърти спиралата на развитието си по посока на нашето обслужване.
Но понеже нищо не идва от самосебе си - дори разпадът, може би е редно да се замислим няма ли начин очакването за нов дух и ново време да има и определени лични очертания, за които да допринесем самите ние. Ако никога не се питаме за началото и края си, никога няма да си дадем сметка, че онова, което се намира между тях, всъщност има значение. Че дните ни имат значение, загубите ни, мечтите ни, хората, които сме срещнали и които са останали в миналото ни, понеже сме не-разбрали и загубили, че болките ни ... заслужават нещо повече от това да бъдат забравени; че всяка история има смисъл и цена и че в праха по снимките и рафтовете ни е нашето време, нашите мисли и мечти, нашият живот в крайна сметка. И те имат значение за онова, което ще дойде. Както, за да разберем накъде се движи светът, се налага да го опознаем - физически, културно и исторически, така - за да разбираме другите, трябва да ги опознаем. Как? Може би чрез себе си. Или поне през това да сме любопитни.
Всеки нов мъж идва в живота ни с телевизора или китарата си, с Ауди-то за 40 000 или Голф-а за 500. И докато му правим място в мислите и вещите си или внимателно се прокрадваме между неговите вещи и притаените в тях истории, които с любопитство и опасение очакваме да открием, си даваме сметка, че във вниманието да не го наречем с името на предишния и да не дадем воля на усещането, че все още ни се иска той да се върне, се преплитат неговите и наши, едни и същи истории - за съжалението, за радостта, за пропуснатото, за невъзможността да се свържеш, за несъстоятелността да се разделиш, за тежестта на самотата, за обричащата тежест на миналото...
И за това, че тези истории, както и Ауди-то или Голф-ът имат значение не толкова, защото разказват какво се е случило, колкото поради факта, че предвещават какво предстои. Че може би ще поискаме той да остане, а той ще си тръгне - или обратното. И че ще знаем малко повече за себе си.
Защо ни е страх да мислим над отношенията си? Защо всеки, който се запита защо, как и докога ще живее трябва задължително да е в криза, депресия или да планира самоубийство? Ако напълно притъпим сетивата си, няма да срещнем нищо друго освен собствените си прегради.
Преградите - на себе си или тези на другите. Преди известно време се появи идеята, че както има вероучение, в училищата трябва да се въведе и час за сексуално възпитание. Това е чудесно, но в същото време се питам - защо няма час, в който децата да бъдат учени в изкуството на човешките отношения, на това какво е човекът, на това колко сме различни, на това,че момчетата и момичетата са различни и искат различни неща, на това,че мъжете и жените са различни и по различен начин се борят за мечтите, любовта и успехите си?
Защото по същия начин, по който обвити в юргана на ежедневието си, не се питаме откъде сме дошли и накъде отиваме, не се питаме кои сме, кой е другият и как да го разберем. Нужно ли е човек да стига до креслото в кабинета на психотерапевта, за да си даде сметка, че да говориш за чувствата си и да ги познаваш е част от умението да живееш, че да се опиташ да разбираш и уважаваш другия е начинът, по който отношенията все пак могат да бъдат щастливи?
И в крайна сметка единствено на отрицание ли може да се гради спокойствието? Едно ново време може да се гради единствено по нов начин. И ако очакваме с нас да се случи нещо различно, е някак логично то да тръгне от собствената ни нагласа.
Понеже човекът е така създаден, че всичко непознато го напряга, единственият начин да не мрази околните, е да вижда в тях нещо подобно на себе си - да вижда човека. Да вижда някой, който като него се опитва, копнее и го боли. Когато види в очите срещу себе си същия страх, който изпълва собствените му гърди или чуе нещо, което му напомня за собствените му мечти, човек ще бъде по-склонен да прости, да спести или да подкрепи.
Да се опиташ да разбереш - себе си, другия и онова, което се случва, е онази малка крачка към опита да подредим живота си, която - ако се осмелим да направим, може да създаде една нова култура на отношение, светоглед и живеене. Един нов дух - духът на това време, за което непрекъснато се надяваме да започне.
