И знаете ли какво? Обикновено се забавляваме твърде много, за да дебнем за такива подробности като стрес или шум, които витаят около безумните и невероятни филмови клишета, в които той участва
Монолозите на злодеите (Др. Евил в "Остин Пауърс" от 1997 година). Филмовите "лоши" обичат да се обясняват в красноречиви, дълбокомислени монолози, докато гледат жертвите си, които се гърчат като мравки под лупа. От "Нос страх" до "Матрицата", примерите за монолози са толкова много, че може да ги разделим в под-категории.
Например многословни описания как жертвата ще умре (почти всеки филм за Джеймс Бонд), реч тип "нека обясним някои основни сюжетни елементи" (ако сценаристите са решили, че сценарият е объркал зрителите) и безкрайно популярния монолог "нека сега се увлечем във философия", тип агент Смит в "Матрицата", изказващ мнението си пред Нео, вързан и със запушена уста на стол
Етнически стереотипи (Джеки Чан играе мъдрия полицай, докато чернокожия Крис Тъкър - лудият тип в "Rush Hour"). Етническите стереотипи са демоде, освен във филмите, където всеки от близкоизточен произход бива класифициран като терорист, а италиано-американците носят златни вериги и поглъщат лазаня, сякаш тя скоро ще изчезне от пазара.
Второстепенните роли особено акцентират върху стереотипите, включително дръзкият черен най-добър приятел ("Хъни", "С краката нагоре" и "Баровки") и индиеца зубър (той е от по-нова епоха). Злите мексикански наркодилъри, ръсещите проблясъци на мъдрост индианци, арогантните бели членове на частни клубове, азиатците с вродени способности за бойни изкуства - всички те присъстват често за да осигуряват комични елементи или да успокояват зрителите с облекчителната си предсказуемост
Изстрел настрани (популяризиран основно от филма "Menace II Society"). Ако някога сте стреляли с пушка, знаете, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Най-малката грешка ще изпрати куршумите далеч от жертвата - и няма никаква гаранция, че те въобще ще уцелят нещо!
За щастие, филмите са чужди на реалността, ето защо виждаме крайно нереалистични техники на стрелба.
Личният ми фаворит е страничният изстрел с пушка, наречен (и осмян като) "убийствения изстрел" от безумния Стив Карел в комедията от 2010 "Луда нощ". Използван в емблематични филми като "Добрият, лошият и злият" (1965) и "Заплаха за обществото" (1993), страничният изстрел изглежда атрактивно, мъжествено и прочие, но липсата на достъп до мушката на пушката прави почти невъзможно прицелването и прецизната стрелба - в реалността, разбира се. Не и на кино
Когато техниката не работи Някога отрязването на телефонния кабел от убиеца, преди той да пристъпи към действие, бе стандартна стратегия в екшън и хорър филмите (виж "Умирай трудно" или поредицата "Хелоуин").
Но когато хората започнаха да изоставят фиксираните телефони и да ги заменят с мобилни в края на 90-те, сценаристите трябваше да измислят нещо по-"убедително". И ето ви го мобилния телефон без обхват. Нулев обхват. В пустинята. В колата. В подозрителната част на града. Сериозно, що за мобилен оператор използват тези хора? Допълнителни клишета: резервоарът е празен, двигателят пуши...
Необяснима научнофантастична комуникация (Принцеса Лея и Люк Скайуокър говорят на страховит английски. В коя ли галактика са го учили?). Според почти всеки научнофантастичен филм, правен някога, вселената съдържа невероятно разнообразни форми на живот, предпочитания към облеклото и абсурдни прически. Така че защо всички или говорят, или перфектно разбират английски? Естествено, уукитата, клингоните и други имат собствен език/комуникативно ръмжене, но англоговорящите все пак ги разбират с минимални или никакви усилия... Интересно?
Хореография по команда В реалността груповите танци са не по-сложни от Wobble или Electric Slide. Всичко над това ниво вероятно би предизвикало изкълчени глезени у непрофесионални танцьори.
Така че няма как да не се възхитите, когато нормални тийнове или 20-годишни хлапета изведнъж избухнат в суперпрофесионална хореография, която обикновено няма нищо общо със сюжета. Не че се оплакваме – ежедневният живот би бил много по-страхотен със спонтанни танцови турнири в стаята за почивка в офиса, нали?
"Отново на 17", "Почивният ден на Ферис Бюълър" и "Наполеон Динамита" са все примери за идеално синхронизирани и/или изпълнени атрактивни танцови движения
Британският акцент или произход (Антъни Хопкинс като Ханибал Лектър в "Мълчанието на агнетата"). Над 53 милиона души наричат Англия свой дом, поне според британската национална статистика. Това не е малък брой, но сравнен с над 7 милиарда жители на планетата като капка в морето. Въпреки това британският акцент доминира в бокс офиса - винаги, когато някой трябва да звучи интелигентски, кралски, злодейски, умно и въобще не-американски.
Английските акценти се срещат независимо от географското местоположение на филма. Ще ги чуете дори във филми,развиващи се в периоди преди съществуването на Англия. "Властелинът на пръстените"? "Троя"? "Клетниците"? "300"? Английски акценти присъстват във всички тези филми. Може би защото диалектът е приятен (и разбираем) за американското ухо, все пак предавайки посланието, че "този филм се развива на друго място, в друго време".
Плюс това, екзотичният акцент моментално повишава в пъти чара на всеки актьор
Неспазване на основни мерки за домашна безопасност Мазето ми е ярко осветено, просторно и буквално покрито с играчки. Във филмите обаче, най-ниските нива на сградите винаги приютяват побъркани психопати, трупове и килии за изтезания; защо хората упорито слизат по тези съдбовни стъпала, след като чуят странен звук? Защото гледате хорър филм, ето защо.
Филмовите герои изглежда винаги вземат най-глупавите решения за удоволствие на зрителите. Защо никой не поглежда през шпионката, преди да отвoри вратата? Защо не се замисля, преди да вземе стопаджия или не си постави един-два капака по прозорците?
За бога, измислени герои (и мързеливи сценаристи), толкова бързо ли забравихте на какво са ви учили майките ви - да не вземате сладки неща от непознати!?
Падащите очила за повече чар ("Брилянтин" с Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон). Познаваме предостатъчно знаменитости, носещи очила. Във филмите обаче, всеки герой може да каже сбогом на социалния живот, ако бъде видян с диоптрични рамки. За щастие на героите като този на Патрик Демпси в култовата класика от 80-те "Не можеш да купиш любовта ми", очилата лесно се махат и се поставя продукт за коса, който подобрява социалния статус.
"Гадни момичета", "Брилянтин" и "Тя е върхът" (прочут вече с употребата на изтъркани клишета) съдържат нърдове, добри момчета и като цяло наивни герои, които виждат как живеят популярните след преобразяващи, макар и тотално ненужни, промени във външния им вид. А ако промяната се случва като монтаж на фона на поп музика - още по-добре
Красавици, ритащи мъжки задници (Лий Ана Вамп, облечена като Лара Крофт от "Томб Райдър"). Жените определено са пробили филмовия "стъклен таван". Вече от актрисите далеч не се очаква да мигат с дългите си клепки и да чакат мускулести, напомпани мъже да ги спасят.
Не, героини като Катнис Евърдийн ("Игрите на глада"), Трис Прайър ("Дивергенти"), Лара Крофт ("Томб Рaйдър") и много други очароват кинозрителите с красота, ум и бицепси.
Естествено, те не са първите, които са го правили. Скарлет О'Хара е стреляла по вражески войници и е брала памук с голи ръце, преди повечето от тези жени дори да са били неясни идеи в нечие въображение.
Това развитие към ритащи задници, носещи тесни дрехи, перфектно фризирани и обикновено девствени главни героини със сигурност е нещо по-добро от злочестите, безпомощни жени в миналото, но се превръща в обратен стереотип.
Въпреки това очаквайте да го виждате отново и отново, тъй като експертите по кастинг знаят, че публиката предпочита главни героини, които са и привлекателни, и страхотни, вместо или едното, или другото
