Не, това не са размисли за на романа на Артър Хейли. Сещате се, нали? Психично болен отчаян мъж, самолет, летище, експлозив... Но и аз снощи исках да взривя летище София...
Поне в изчаквателната зона на Терминал 2 е топличко. В един от последните автобуси 84 трябваше да пообиколиме, за да намерим кое е работещото парно. И да придремем докато стигнем.
Радваме се, защото след направената справка по телефона, полетът, който очакваме от Франкфурт, дори ще подрани. По елементарна сметка ще висим още максимум 20 минути (с включено "багажно време"). Значи всеки момент нашият човек трябва да излезе.
Подпряли сме перилото точно срещу излизащите и на всяко отваряне на вратите се дзверим. И се започна едно от онези чакания, които ти се струват, че нямат край.
Разбира се, съвсем в реда на нещата, буквално изкретенясваме. И то не само от чакане, ами и от това непрекъснато повдигане и сваляне на главите ни в моментите, в които плъзгащите се врати се отварят и затварят.
Ето точно в този умопомрачителен процес наусетно настъпва времето на сътворение на типология на пристигащия и чакащия субект.
И веднага си проличава кой чужденец, кой българин. Пристигащият чужденец обикновено дърпа елегантно малко куфарче, задължително с дълга дръжка и на колелца или пък е с удобна чанта за през рамо. Палтенце, шалче, очилца, вестника в ръка. Излиза спокоен и веднага открива с поглед кой го чака. Чакащият - и той в същия лайфстайл.
Българинът от своя страна обикновено е натоварен до козирката - на количка бохчичките са разположени на принципа "с връх". Ако се съди по пръхтенето, изглежда нервен. Защо? Да не е копал в самолета?
Или това настроение е резултат от събирането на всичките малки и големи чантички, които са така натрупани върху сравнително доста голямата количка, че се виждат само едни очи и нос. Обаче посрещачът го вижда:
- Ехеееей, кво става, бе?
- Абе, мани! Щи разправям!
Но, нека не генерализираме.
И за нашенците куфарът е много важен аксесоар, Освен че с него много успешно изнервените пристигащи блъскат плъзгащите се врати до степен, до която милите се посчупват, той е и начин да те забележат. Излиза една мацка - види се, българка е. Ама то е куфар, то е чудо - голям, бял, на черни петна. Малко прилича на правоъгълен далматинец, само дето няма косми по него.
Отивам да пуша, че не се трае!, споделя братовчед ми. Вече излизат дори пилотите и стюардесите. Щастливи са, прибират се да си почиват. И настава една дълга пауза преди да дойде следващият полет... от Мюнхен. Там ни е надеждата.
Франкфуртският полет отдавна е кацнал. Черният монитор изписва мигащо Landed в зелено. А нашият човек още го няма. Телефон - изключен. И мен обаче започва да ме тресе нервата.
Тръгвам да обикалям по летището в търсене на инфо. Бюро Информация на летище София има. И то какво! Огромна табелка, празно бюро, дамско палто с мъхеста качулка и дамска чанта върху стола. Момент, има и едно пликче, на което пише Летище София. Но от субект няма и следа.
Надигам се и оглеждам мястото. Не се знае - да не е припаднала жената и тя в очакване на някого. Никой!
Какво да се прави, вниманието ни пак е насочено към посрещачите. Трябва да има разнообразие. Официалният анцунг е налице. Даже по няколко пъти в различни разновидности, материи и шарки. Но най-впечатляващ е стайлингът на дама с черно анцунгоподобно долнище с четири бели вертикални линии и официално дамско палто.
Междувременно пиколата от хотелите отвисяват и те като нас вече втори час, а табелките в ръцете им леко отчаяно са се килнали всяка в собствена посока. Придремват и те. Момче с три огромни червени рози дочаква своята дама и буквално тича към нея. А тя - с червено палтенце. Няма нщо случайно! Целувки, прегръдки! Айде вкъщи на топло!
Отивам да изпуша още една цигара, казва братовчед ми, който механично маха и слага шапката на главата си.
Но ето, че нашият човек вече е налице. След двучасовия престой бързо се мятаме на едно такси, чийто шофьор видимо е разстроен от факта, че е станал в 1 ч. през нощта, за да работи. Е, няма как, пич! Кой за кво е учил... Добре, че не знам много за експлозивите.
