Петък ми е късметлийски ден. След кратък телефонен разговор се оказах с резервация и билет до Брюксел, а след няколко часа вече летях над облаците и с леко сънени очи гледах заревото на изгрева.
Вълненията ми се пресичаха с притесненията какво и как, а задачата ми беше да снимам музея на забележителния колекционер и меценат Юго Вутен в Херенталс, Белгия. Мои познати ми разказваха, че там са виждали най-сивото небе, а на мен ми трябваше синьо с малки бели облаци, като за снимка.
Прелитайки над Европа си поръчах хубаво време и късмет, и трябва да ви уверя, че почти уцелих. Пристигнах в града рано сутринта, настаних се в хотела, после се запознах с уредника на музея Барт, който ме заведе до там. Бях виждала снимки на музея, бях изчела информацията в нета, но реалността ме изненада, а синьото небе с малките бели облаци само подсили невероятната гледка.
Арт център Юго Вутен се намира на левия бряг на канал Албер, близо до град Херенталс, провинция Антверпен, който е главен град на областта Кемпен с население около 26 000 жители. Сградата е бивша фабрика за зърно, построена през 1950 г., която прекратява дейността си през 1970 г.
Близо 30 години стои изоставена. През 2006 г. Юго Вутен купува бившата фабрика и три години по-късно се заема да я реконструира в музей като запази оригиналната й структура. Днес сградата е внушителна отвън с червените си тухли и деветте си етажа изложбена площ.
Изненадата е вътре, когато първият ти поглед се вдига нагоре, заедно със скулптурните фигури от композицията "Самолети" на Николай Шмиргела, а там високо, високо са "Цедилата" на Станислав Памукчиев и небето на Белгия. Българската следа не спира, а продължава с графитените платна на Петър Дочев, скулптурите на Любомир Далчев и Величко Минеков, картина на Светлин Русев и до тях огромна фигура на англичанина Томас Хусеаго.
На останалите изложбени етажи има толкова много българско изкуство, че усещането за чужбина се губи, а световните имена като Роден, Майол, Джакомети, Пикасо, Кристо, Ай Вейвей, Мирча Кантор, Панамаренко, Мазарел, Дали стоят естествено до българските си колеги.
Не страдам от излишен патриотизъм и все пак, не мога да скрия, че там, в градчето Херенталс, в Белгия се почувствах уютно и на място. Чувство, което понякога пропада в галериите и музеите на родна земя. Мащабите на българското присъствие истински ме зашеметиха на следващия ден, когато попаднах в скулптурния парк в близкото градче Геел.
Върху 200 декара земя сред зелени поляни, извити алеи и отразяващи небето езера са разположени над 200 работи на повече от 35 артисти. И повечето българска скулптура е редом до Аниш Капур, Новело Финоти, Реймонд Глори, Панамаренко и още много известни имена, които ми е трудно да изброя.
Шеметът ми от пространството и изобилието от изкуство малко комично за мен се изрази в един счупен обектив, падане като на кино, ситен дъжд и за финал невероятен залез над ниската земя.
На следващия ден имах късмет да попадна в Брюксел, да снимам собсвеното си отражение в работа на Аниш Капур и да направя едночасова обиколка с кола из булевардите на нощен Брюксел.
Завръщането ми в София завърши с най-страхотната турбуленция на метри от покривите на столицата ни, но кацането беше като по учебник. Прибрах се благополучно с гигабайти впечатления, кутийка белгийски шоколад и мислите за една частна колекция, която турбулентно измете над двайсетгодишно родно държавно отсъствие от българската култура. Да, хубавите неща стават с пари, още по-хубавите стават с много желание и страст.
