Операция "Майки и дъщери": Ива Дойчинова, Ида и Мина

Ива Дойчинова и двете й дъщери, Ида и Мина, са от онези семейства, които разбиват на пух и прах клишето, че на море с родителите е пълна скука. Достатъчно е да прекарате няколко минути с тях, за да разберете, че около тези три жени няма как да ти е скучно.

Трите са семейство, което доказва, че децата наистина са учители на родителите си (а не обратното) и когато възрастните осъзнаят това, могат да възпитат не просто хора, а личности.

Нужно е да прекараш само няколко минути в компанията им и разбираш, какво е усещането да си в кошер. Добави към това гримьор, фризьор, че по някое време дойде и фотограф и шоуто става пълно. Най-приятният женски кошер, в който наглед цари пълен хаос, но всъщност всичко е под контрол.

Ива е майка, която решава вечния въпрос „работа или семейство?" с един прост отговор - и двете по две. И не го прави само на думи - биографията й говори достатъчно. След като завършва българска филология започва успешна кариера в радиото и телевизията (води предаванията „Искам работа", „Супердоктор", „Високи токчета", "Часът на мама", Денят е прекрасен", "Денят започва"), където има късмет да работи така, че да може да се посвети на отглеждането на двете си дъщери.

Ида е по-голямата - учи 3D анимация в Шотландия, а Мина е в гимназията и тепърва ще избере по кой път да тръгне. Каквото и да реши обаче, едно е сигурно - майка й ще застане зад нея. Зад, а не пред. На безопасно разстояние, а не залепена за нея. Защото както казва самата Ива, „ако не бутнеш пилето от гнездото, то няма да полети".

Не знам къде е ключът към семейната хармония, която струи от Ива и дъщерите й. Но когато видиш как Ива разказва за семейните им ваканции, разбираш, че между тези три жени има връзка, която е повече от родителска. Тя е приятелска. Нещо, от което всяко дете има нужда. Колкото и да е трудно за родителя, винаги е по-добре да го оставиш да прави своите грешки.

Къде е тайната? Няма такава. Просто някои майки го могат. Ива е от тях.

Как съчетаваше работата с отглеждането на дъщерите ти? Коя е границата, която родителите не бива да преминават в това отношение?

Аз винаги съм смятала, че двете неща не си противоречат - едното захранва другото. Децата зареждат за идеи в работата и работата зарежда за връщане с кеф при децата. Още повече, че аз имах огромния шанс тогава да работя само като радиоводещ, на тричасов работен ден.

Сутрините разхождаш бебето в парка, следобяд на работа и после пак при бебчо. Когато станаха две, имаше повече динамика, но винаги са ми помагали - имахме една гледачка баба Милка, която беше прекрасна, а и родните ни баби и дядо много умело и всяка със своята вещина помагаше.

Имало е моменти, когато ми е било емоционално натоварено в работата и когато се връщах, ги гушках двете като батерии, за да се заредя. Те винаги дават. И двата пъти след бременностите се върнах на работа на третия месец. Първо, защото не ме пускаха много да отсъствам и второ, защото работата ми винаги ме е зареждала. Тя не е нещо, което трябва да се мъча да преодолявам, а нещо, което харесвам.

Хармонията е в това да намериш работата, в която можеш да работиш по-малко, за да не липсваш на детето, но и да не ти липсват на нещата, които обичаш.

Водеше ли ги с теб в радиото, когато бяха малки?

В телевизията повече ходеха. Във "В часът на мама" беше логично да идват и дори са участвали в някои предавания. В радиото пък се правят много детски празници - и винаги са били част от тях.

Как теб като майка те промени предаването „Часът на мама"?

Започнахме много повече да говорим за същностните неща. Тогава те двете вече бяха големи и темите за кърмене отдавна ми бяха далечни. Но пък в "Часът на мама" работихме много с детски с психолози и това, което много ми остана в представите е, че не трябва да налагаш дисциплинарно възпитание на децата, тип „образование". Остави ги сами да се теглят. Всяко едно дете ще свърши най-добре това, което е решило само. И умението да останеш стъпка назад, да следваш техните посоки, е най-добрият вариант.

Независимо дали това е твоята представа. При Ида го забелязах. В момента, в който тя избра това, което ще учи, тя тръгна след него. Просто го реши. Децата могат да направят грешка, но когато е тяхна се възприема по един начин, а когато е твоя - по съвсем друг.

Кога разбра, че трябва да ги пуснеш сами да правят грешките си?

Не знам дали съм го разбрала съвсем още (смее се). Но горе-долу от тези разговори в "Часът на мама". Когато говориш с многодетни семейства и се виждаш с хора, които са минали по трудния начин през своите уроци, стигаш до извода, че няма нищо страшно при гледането на децата, броя им и ангажиментите.

Винаги са ме потискали въпросите „телевизия или радио?" и „деца или кариера?". Даже казвам две деца и още два проекта. Смятам, че моделът на майка, която харесва работата си и се раздава за мен, е много по-добрият от този, да си стоя вкъщи и да тъгувам за нещата, които пропускам и съжалявам, че не мога да осъществя. Мисля, че всяка жена осъзнава модела, в който ще се чувства добре и удовлетворена.

А сега, когато те вече са големи, кой кого гледа? Те теб или ти тях?

Някак си с времето ставаме все повече партньори и приятели, равнопоставени сме. Даже наскоро, когато бяхме в Шотландия, Мина изведнъж ме сграбчи и ме вдигна. Бях в шок. И изведнъж аз се почувствах детето. Винаги съм я приемала като някакво много сладко малко момиченце, което мога да въртя както си искам, а тя изведнъж ме надскочи, грабна ме и ме повдигна. От време навреме се шегуват с мен и ме иронизират, което действа много отрезвяващо.

На какво те научиха те?

Те са по-толерантни от мен. Аз често съм склонна да се хвана за нещо и да го гледам само от една определена гледна точка. Възприемам някои неща в твърде личен план и започва да ми се губи мотивацията на другите.

Ида и Мина имат чудната способност да се обединяват и да ме убеждават в различността на характерите. Успяват доста неща да пречупят и да променят в мен. Това е голямата ми благодарност към тях, защото могат да видят нещата от повече страни. В това отношение много добре ми влияят. Всъщност те са много мъдри и широкоскроени момичета.

Вярваш ли в максимата, че ако не те мразят, значи не си вършиш работата както трябва?

О, не. Смятам, че всяка такава емоция е деструктивна. И като хора, които работим в екип, трябва да търсим обединяващия вариант. Всеки трябва да види своя начин да бъде уважен и полезен, иначе няма как да има екип. Нито омраза, нито шок и стрес според мен действат добре.

Това обаче не означава, че трябва да се забравиш себе си, когато не си съгласен. Нещата могат да се казват в директен план с уважение един към друг. Всъщност това, което най-много обединява, е смеха и в работите ми през последните години - той преобладава.

Какво не можеш да им откажеш?

Мина: Театър.

Ива: Мисля, че нищо сериозно не съм им отказвала до този момент. Ето, Ида отиде за първи път на море на 16 години и на нас с баща й това ни се видя твърде рано, обаче тя зареди ред аргументи и в един момент избирахме да й се доверим. Чак месеци след това тя си призна за някои от чудесиите, които са натворили с компанията там, но вече имаше само смях.

Ида си има правило - „Лошите новини ги казвам само на Коледа и на рожден ден". Тогава никой не ти се кара. Ако не им се доверяваш, те няма да се научат да поемат отговорности. Забраните и императивите май не работят.

Мина: Нездравословна храна, когато бяхме малки.

Ива: Да, да речем чипс и други такива. Но никога не съм ги ограничавала от месо, например, въпреки че аз не ям. Всеки човек трябва да вземе своите решения, когато е готов за тях. Иначе е някакъв вид насилие- да лишаваш децата си от нещо, което не са решили.

А вие за какво се ядосвахте на майка си като деца?

Ида: Защото тя се ядосва без причина в събота сутрин.

Мина: Да. Цяла седмица е в прекрасно настроение и събота се събужда и се започва: „Ставайте. Да почистваме". Много е странно, няма никаква логика. И понякога има прекалено чувство за справедливост. (смеят се)

Как се справи ти в началото, когато Ида замина за чужбина и вече не беше до теб?

Имаше един момент на сериозна криза, надявам се тя не го видя. Бях заминала с нея в Глазгоу и това се случи точно, когато трябваше да я оставям. Върнаха ми се всички спомени, от най-бебешката й възраст.

Някаква глутница кучета препускаше в гърлото ми и се чудеше дали да вие или да ревне. Все едно за втори път късаш пъпната връв, сам, толкова е болезнено. И в същото време си даваш сметка, че трябва да го направиш. Беше момент, но няма да го забравя никога. То е любов. Аз съм виждала примери на деца, твърде дълго задържани до родителите си, които дълго не могат да пораснат.

Порастването най-добре се случва, когато едно дете излезе от семейното гнездо. Иначе няма да се научи истински да организира живота си и да знае какво е важно за него.

Решението Ида да учи в чужбина беше взето много отдавна, взаимно, тя си избра специалност, която на други места я няма. Така че се настройваш на определени периоди - примерно, че първите три месеца няма да я видиш. Но при нея тогава беше такъв вихър от нов живот, приятели, учене, че не й остана време да мисли за липсата. Чак седмица преди завръщането си го усети. Но показа качества, които ме възхищават.

Ида, как взехте решението да отидеш да учиш в чужбина?

Ида: Донякъде винаги се е знаело. Специалността, която избрах, 3D анимация, тук изобщо не се предлага. Пробвах тук един семестър сходна специалност, но не ми хареса. Освен това исках да изляза и да стана независима.

И как беше в началото?

Миналата година (първата) беше сравнително плавно. Но първо мама беше с мен, първите дни. Освен това в парите за наема на общежитието се включваха и сметките, така че беше лесно. Но това лято, когато реших да отида в средата на лятото, за да работя и се преместих в квартира. Изведнъж беше страшен шок - 20 дена без интернет, трябва да се оправяш със сметки, пристигат писма. Но вече всичко е наред.

Какво правите, когато Ида се прибира?

Мина: Когато Ида се прибра, си говорихме много дълго. Докато беше тук, не си говорихме толкова много. Всъщност ние се сближихме повече точно годината преди да замине. Беше доста тъпо, защото като малки доста повече се карахме и се издавахме. И го нямаше това доверие. Въпреки, че тя още ме издава за неща, за които според мен няма смисъл.

Имала ли си угризения, че ги лишаваш от нещо?

Не. Напротив - ние се забавляваме като семейство. Дори днес още имаме едно семейно море в годината. И много пъти съм си говорила с мои стажанти на тяхна възраст и те са удивени. Ние всъщност много се забавляваме заедно, играем на много неща, рисуваме, шегуваме се, имаме свой хумор и начин на общуване, гледаме филми. Лишението не е дума, характерна за нашето семейство. Никога не имало прекалена дисциплина, проверяване на домашни, тетрадки. Не го разбирам това.