Който и да разпределя любовта на този свят, се справя зле. За разлика от онзи, който е решил да разпредели награди в полза на този роман. А Каролайн Кепнес го е написала просто защото за някои хора е по-важно да ъпдейтват статуса си, отколкото да живеят живота си. Те отиват в Сентръл Парк Уест, за да се снимат, а не защото искат да изживеят Сентръл Парк Уест.
„Всички винаги се стараят да бъдат по-добри, да свалят два-три килограма, да прочетат пет книги, да посетят музей, да си купят диск с класическа музика, да я слушат и да им хареса. Но това, което всъщност искат, е да ядат понички, да четат списания, да си купуват поп албуми. А книги? Майната им на книгите. Купете си Киндъл."
Първото, с което тази книга грабва, е трескавият, стремглав разказ от второ лице, единствено число, нещо като безконечен монолог. Още заглавието подсказва, че атмосферата е клаустрофобична. Джо Голдбърг е привидно нормален продавач в манхатънска книжарница. Не е бил в колеж, но звучи като да е по-начетен от стотици колежани и възпитаници на Йейл. Един ден в книжарницата влиза привлекателна студентка с амбиции да стане писателка.
ТЯ е Гуиневир Бек и е точно толкова посредствена, колкото необикновено е името й. Лоялна към приятелките си и щастливо обвързана с Туитър, Бек пише, флиртува, прехласва се по Пол Томас Андерсън, ходи на психоаналитик и лекува депресията си в ИКЕА, онзи „сбъднат антиутопичен кошмар". (Във филма „500 мига от любовта" с Джоузеф Гордън-Левит това е най-романтичното място на света. Само дето животът в ИКЕА не е като живота в ИКЕА на филм). Ето какво гласи профилът й в социалната мрежа:
@НеРеалнатаБек
Никога не съм имала неизразени мисли. Пиша
разкази. Чета разкази. Говоря си с непознати. Нантъкет е най-близкият ми приятел, но Ню Йорк ми е гадже.
Джо бързо си внушава, че ТЯ е жената на живота му. Започва да я следи реално и виртуално, трупа информация за нея, за да я впечатли. Не закъсняват и зловещите експерименти с бившето й гадже Бенджи. След като успява да си уреди среща с Бек и я шашка с едно-друго, се прибира, нетърпелив да проследи съдържанието на имейлите, в които тя ще го похвали пред приятелките си. Но коментарите не са в синхрон с очакванията му и приятелките й започват да му лазят по нервите. С времето се сближава с Бек, но и нейните предпочитания започват да го изнервят:
„Ти искаш брънч. Кое е единственото нещо, лишено от сексуалност повече от обяда? Това е брънчът, измислен от богати бели мацки, за да се оправдае пиенето сутрин и тъпченето с препечен френски хляб... Падаш си по ония шибани закусвални, където се редиш на опашка с всички, които са излезли от офисите си, за да хапнат, и четат Стивън Кинг на айпадите си, докато чакат да дойде редът им и да поръчат безполовите си зелени салати, шибания боб, дресингите, лукчетата (Червени или бели? Запечени или сурови?), мамка му, хора, това е САЛАТА. Спрете да се вживявате."
Възможно ли е човек, който боготвори Джеймс Джойс, да е способен на маниакална обсесия с подобни последствия? Сигурно. Историята познава не един и два случая, в които изкуство, създадено, за да облагородява, поражда деструктивни нагласи. Повредата едва ли е в главата на създателя. Повредата е в главата на неговия съ-автор, доколкото потребителят на изкуство може да се счита за такъв. (Друг ярък пример в този смисъл е романът на Антъни Бърджис „Портокал с часовников механизъм".)
А възможно ли е любимата ти книга да е „Червеният знак на храбростта" и да не знаеш нищо за Стивън Крейн? Да не знаеш, да речем, че описанията на сраженията в книгата се основават на опита му от футболното игрище в училище, а не на участието му във войната между Севера и Юга? Джо е опасен, тъкмо защото не е глупав, напротив, умозаключенията му се опират на знания и логика. Проблемът му е липсата на самоконтрол. А знанията са нищо, когато няма кой да владее положението:
„Ако хората можеха да се справят с отвращението, което изпитват към самите себе си, обслужването на клиенти щеше да протича по-гладко... Знаеш ли какво, момче? Трябва да се пребориш със себе си. Ти не пишеш книгите и ако изобщо те е бивало в четенето им, вероятно нямаше да работиш в книжарница. Така че махни тоя осъдителен поглед и ми пожелай приятен ден."
„Това нещо, отношението между продавач и купувач, е най-важният тип взаимност, която имаме. Работата е в това, че покупката е единственото честно и истинско нещо, което правим. Този пич не дойде тук заради Дан Браун или заради Селинджър. Той дойде, за да се изповяда."
„Както отбелязва Майкъл Кънингам в „Часовете": „Щастието е в това да вярваш, че ще си щастлив. То е надежда". Пийч отне надеждата ми..."
"ТИ" е задъхана, измамно несериозна, „обсесивно-компулсивна" книга, която гъмжи от разрушителни инстинкти и директни препратки към творци като Селинджър, Франзен, Белоу и Гъртруд Стайн. И от нападки към розовата литература, разбира се, каквото и да значи това. Шегата настрана - жените не са толкова лесни за разбиране, както им се иска да вярват. Но и мъжете не са чак толкова предвидими. Така че..., умната със социалните мрежи, момичета. Прозрачността е нож с повече от две остриета.
