Простотията не е културен феномен, тя има дълбоки икономически измерения. Толкова дълбоки, че чак са страшни, а както всяко друго нещо в икономиката те създават вълни, заливащи всеки един аспект от обществения живот от политиката, до семейното огнище.
Простотията в българския си вариант не е загуба на интелигентност. Напротив, тя е стремеж към свобода, към отхвърляне на оковите на нормите, към себеутвърждаване.
Простакът не само отхвърля ограниченията, той ги стъпква, изплюва се върху тях и накрая им тегли една...
Този изконен български почин към свободата се ражда, а често и умира в мизерия.
Простотията, това е бунтът на бедните и тъй като половината от българското население съществува на границата на бедността, по данни на НСИ, не е учудващо, че от българите по-големи простаци в Европа няма.
Правилата и нормите, учтивият израз, спазването на предимството на пътя, галантният жест, съчувствието, всички те създават социална стабилност. Социалната стабилност от своя стрна е предпоставка за планиране на бъдещото. Тя е базата, върху която се гради благосъстоянието на обществото. Социалната стабилност не е отрицание на протеста, а на простотията.
Дори структурата на икономиката издава колко дълбоко се крие простотията в психиката на българина. Често пъти единственият стремеж на предприемачите е бързата печалба - хотел на морето без канализация, чалга клуб, шивашка фабрика с нископлатени роби, аренда на ниви за държавни субсидии - така се прави успешен бизнес в България - показно, бързо и накрая всички се напиват. Технологиите, иновациите и дългосрочното планиране са за други.
Ето как простотията се явява един от факторите за демографската криза, слабото потребителско търсене, ограничените инвестиции и бавния икономически растеж в България.
Простотията се предава от поколение на поколение с различни възпитателни мерки, от личен пример до справедлив бой. Тя се ражда в малките населени места и панелните блокове. Веднъж покълнала простотията не може да бъде изкарана от човешкото съзнание. Тя дава своите гнили плодове цял живот.
Как можем да се преборим с простотията? Отговорът е - с повишаване на жизнения стандарт и образование. И тъй като простотията е пречка за благоденствието - тя може да облагодетелства един, но за сметка на много други - ще трябва да започнем с образованието.
Образователната реформа беше започната по времето, когато Пламен Орешарски бе само финансов министър. Още преди финансовата криза да разтърси света. Реформата въведе делегирани бюджети за училищата, вдигна леко заплатите на учителите и всъщност не успя да реформира нищо в самото образование.
Следвайки принципа, че парите следват ученика, тандемът Вълчев-Орешарски използва едни от най-лошите примери за образователни модели по онова време, за да въведе и в България множество модели, които се провалят по света.
Какъв е резултатът? Изследванията на Pisa показват влошаване на резултатите на българските ученици в сравнение с връстниците им по света. Броят на отпадащите от системата на образованието в България деца расте плавно. А сега ГЕРБ се готви да даде държавно финансиране и на частните училища, в което всъщност няма нищо лошо.
И сега част от бюджета на образователното министерство е планиран за частните учебни заведения, тъй като по закон държавата трябва да осигури безплатни учебници на всички деца до 7 клас. Друг е въпросът колко от тези средства достигат до реципиентите - учениците.
Частното образование в България е изключително доходоносен бизнес. Страната ни е на 12-то място в ЕС по дял на частните разходи за образование от брутния вътрешен продукт. Обучението на дете в частно училище струва средно между 6000 и 9000 лв. на година. И понеже цялата образователна система уверено върви към утвърждаването на теста като окончателен показател за знанията на децата, просперитетът на образователните институции не е свързан с това, което учениците научават и умеят, а с посочването на правилните отговори.
Между другото, тестовете са друг доходоносен бизнес, който при това лесно се монополизира от определени компании, стига въпросните да ощастливят съответния държавен чиновник. Така се случва и одобряването на учебниците.
Кой се страхува от държавното финансиране на частните училища? Отговорът е - държавните училища. При много от тях принципът - „парите следват ученика" - доведе до създаването на картотеки с „мъртви души".
Деца, за които никой не знае какво правят, но едно е сигурно, не ходят на училище. Но за държавната статистика въпросните ученици съществуват като редовно учащи се и съответно бюджетът плаща за тях.
Самият принцип - „парите следват ученика"- поражда един основен проблем - конкуренция.
Образованието не е кило домати на пазара, така че конкуренцията да му свали цената и да му вдигне качеството. Когато образователните институции се борят за учениците, те често го правят със занижаване на стандартите, за което крайните изпити в тестова форма доста помагат.
Образованието не е просто процес, в който учащият се получава квалификация и умения за работа. Това не е специализация. Образованието дава на учениците знания и умения за живота или поне би трябвало да го прави.
Ако детето е от бедно семейство, където трябва да помага за изкарването на прехраната или от семейство на безотговорни родители, образователните институции трябва да му дадат възможност за добър старт в живота.
Те трябва да го социализират, да промият мозъка му от простотията, която се наслоява там и да го превърнат в добър гражданин, познаващ правата си и спазващ законите и нормите на поведение.
Ето тук пак се появява проблемът с конкуренцията. Идеята „парите следват ученика" на теория означава, че колкото по-лошо обучение осигурява едно учебно заведение, толкова по-малко ученици ще има и толкова по-малко пари ще получава. Резултатът, дори и на теория е по-лошо, а не по-добро образование. И така докато се стигне до фалит. Резултатът на практика е, че добре финансираните училища се съсредоточават в големите градове, където и стандартът на живот е по-висок. Причината е, че по-високият стандарт на живот означава по-малко социални проблеми и „проблемни" деца.
За всички останали ученици, живеещи в крайните квартали или по-малките населени места, остава само простотията. През миналата година близо 13% от учащите са отпаднали от образователната система в България, но това са официалните данните, на които, както вече установихме, не може да се вярва.
Вероятно делът на отпадащите е много по-голям. Показателно е, че проблемът е най-сериозен в най-бедния регион - северозападната част на страната, където близо 21% от учениците не завършват училище.
Тук трябва да се поучим от опита на останалата част от Европа. В годините след кризата в повечето държави от Европейския съюз бяха проведени многобройни образователни реформи, които доведоха до намаляване на броя на отпадащите от системата деца. Забележителен напредък в това отношение отбелязаха Великобритания, скандинавските страни и Франция.
Целта на тези реформи не беше финансова. Вместо това бяха предприети мерки за подобряване на ефективността и качеството на образование, както и на равнопоставеният достъп на децата до образователните институции. Навсякъде реформите целят да ограничат нарастването на неравенството и елитарността в началните и средните училища.
Успехът и бъдещето на децата трябва да се определят от личните им качества, а не от социалната среда и произхода им.
Във финансирането на частните учебни заведения от държавата няма нищо лошо, тъй като издръжката е за учениците, а не за училищата. Но принципът „парите следват ученика" е погрешен в самата си същност. Образованието не е бизнес, то е социална система. Прехвърлянето на пари от един джоб в друг не е реформа.
Промени на правилата в училищата, това какво и как се учи, осигуряването на равен старт за учениците - ето ги реформите, които обаче в България или не се случват или се обезсмислят като се правят на парче и под лобистки натиск.
А без добро образование няма как обществото и икономиката да се справят с простотията. Строителството на съвременна България започва от първи клас.
