Падналите листа на Арабската пролет

Четвъртата годишнина от бунта в Сирия може да е добра възможност за анализаторите да се спрат на явлението "Арабска пролет" и да го изследват от гледна точка на отминалото време.

Но за милиони сирийци, останали в клопката на неспиращ конфликт, март има твърде малко практическа значимост извън напомнянето, че нищо не може да върне изгубените животи, ликвидираната възможност за препитание на много хора, отнетата невинност, разграбените исторически ценности и връзките между общности, прекъснати от четири години на насилие.

Според мнозина целта на хората от държавите от Арабската пролет, особено на сирийците, вече не са толкова благородни като избора между продължаващата тирания и свободата - или между диктатурата и демокрацията.

Политическите права, достойнство и икономически възможности - универсални теми, които бяха основен мотив за революциите, избухнали през 2010 и 2011 - спряха да бъдат неотложни нужди, казват анализаторите, тъй като големи части от Близкия Изток и Северна Африка затънаха в кръвопролития и вълнения.

Независимо какво е настоящото състояние на различните арабски бунтове, едно е сигурно: там, където хората някога искаха категорично сваляне на определени режими, сега мнозина жадуват за ред и сигурност повече от всичко останало.

Четири години по-късно нищо не обобщава по-добре неочакваните последици от арабските бунтове от черното знаме на "Ислямска държава", чиито поделения започват да изникват в нови и нови разпадащи се държави въпреки продължителната кампания на предвожданата от САЩ коалиция за "потискане, и в крайна сметка унищожение" на групата.

Траекторията на Арабската пролет изглежда много притеснителна за всички с изключение на най-непримиримите недържавни играчи. Това понятие, някога описвало на поредицата от бунтове в Близкия Изток и Северна Африка, започнали със свалянето на Бен Али в Тунис през януари 2011, вече е безсмислено, казва анализаторът на Близкия Изток Хасан Хасан.

Тунис е единствената държава, която може да посочи някакви плюсове след демократичния преход.

Затова много либерални арабски революционери сега гледат с гняв към политическата си наивност от тогава, чудейки се как изобщо са си представяли, че ще свалят утвърдената управляваща система на толкова крехки държави като Либия, Сирия и Йемен, без да създадат подходяща почва за катастрофа.

Заедно с Ирак, без съмнение Сирия е най-кървавата конфликтна зона в Близкия Изток. Британската организация "Сирийска обсерватория за човешки права" съобщава, че броят на загиналите от 2011 насам е около 210 000 души, почти половината от тях цивилни.

Конфронтацията и разрухата, до която неумолимо се сведе мирната борба за демокрация, станаха тема за документален филм на Мохамед Али Атаси, наречен "Нашата ужасна държава", който предизвиква доста шум по филмовите фестивали. За него Ан Барнард пише в New York Times: "Филмът твърди, че бунтът в Сирия сам по себе си е поел по паралелен път: отклонен от екстремисти в погрешна насока, но неспособен, или не желаещ да се върне обратно в правилната посока."

Барнард казва, че "емоционалната кулминация" на документалния филм не е в Сирия, а в Истанбул, когато главните герои "се запитват дали революцията е виновна за възхода на ислямистите, и за разрухата на страната им".

Не би било изненадващо, ако либийските революционери, свалили Кадафи през 2011, започнат да си задават същия въпрос - насред конфликт, причинил смъртта на хиляди и оставил без дом близо 400 000 души.

На дипломатическо ниво се водят преговори, организирани от ООН, между признатото от по-голямата част от света правителство в Източна Либия и влиятелни фракции, контролиращи столицата Триполи, Бенгази, Мисрата, Дерна и Сирт.

На терен обаче никой не е напълно сигурен дали да даде шанс на мирните преговори или директно да премине към военни действия.

Правителството, което се радва на подкрепата на Египет и Обединените Арабски Емирства, току-що обяви светски ориентиран бивш генерал - Халифа Хафтар, стартирал собствена военна офанзива срещу консервативните групи, за главнокомандващ на националната армия.

Но поделения на "Ислямска държава" вече изникнаха в Дерна на изток и в Сирт на север, събуждайки призрака на подобна на Сирия ситуация, където те запълват вакуума, създаден от продължителната война на изтощение между правителствените сили и тежковъоръжените опозиционни групи.

"Много обикновени либийци имат носталгична нагласа към "сигурната и стабилна" Либия под режима на Кадафи", коментира през януари в доклад за Foreign Policy Мохамед Елярх, либийски блогър и изследовател в Центъра за Близкия Изток "Рафик Харири" на Атлантическия съюз, същевременно изтъквайки, че "убийствата на военни офицери, представители на службите за сигурност, съдии, журналисти и активисти започнаха през 2011 г."

Убийствата, за които Елярх говори, привлекоха драматично вниманието на света, макар и за кратко, на 25 юни 2014 г. - когато Салва Бугайгис, 50-годишна либийска адвокатка, активистка за правата на жените и "пътеводна светлина на революцията от 17 февруари", бе застреляна в дома си в Бенгази скоро след като бе гласувала на парламентарните избори.

От юни насам мрачният списък на убити либийски активисти само се увеличи с включването в него на Мохамед ал Месмари, Сирадж Гатиш и Мохамед Бату - трима потребители на социални медии, чиито обезглавени тела бяха открити край Дерна през ноември, след като те бяха отвлечени - и Интисар ал Хасари, която организираше протести срещу въоръжените групи и бе убита в колата си в Триполи на 24 февруари.

Бугайгис, която бе посетила Тунис като наблюдател на изборите през октомври 2011, нямаше илюзии за мащабите на задачата, пред която е изправена Либия.

"Постигането на свобода не означава постигане на демокрация," заявява тя в интервю пред Channel 4 News през 2012 г. "Дори не сме започнали да подготвяме хората, а времето е толкова малко."

Въпреки че самоличността на убийците на либийските активисти вероятно ще остане неизвестна още дълго време, масово споделяни снимки и показания на свидетели не оставят съмнение, че маскирани полицаи са отговорни за стрелбата с ловна пушка, отнела живота на 31-годишната Шаймаа ал Сабах в съседен Египет на 24 януари.

Сабах - утвърден поет и активист от лява партия, подкрепяла свалянето от военните на Морси - и Абу Бакр, активист за "Мюсюлманско братство", се присъединиха към все по-дългия списък с египтяни от целия идеологически спектър, убити или арестувани след революцията, свалила Мубарак през 2011 г.

Ако проучванията на общественото мнение в Египет са някакъв показател, много либерални граждани, които празнуваха свалянето на Мубарак и приветстваха участието на "Мюсюлманско братство" в политиката през 2011, сега са избрали да игнорират обвиненията в нарушения на човешките права и да застанат зад подкрепяното от военните правителство на президента Абдел Фатах ел Сиси, изправено пред огромни предизвикателства.

Сред предизвикателствата е предвождана от "Ислямска държава" кампания на Синайския полуостров срещу охранителните сили и наборниците; бойците на "Ислямска държава" в Либия, атакуващи западната граница и обезглавяващи египетски коптски християни; периодични бомбени атентати срещу полиция и граждански лица в Кайро и други градове; почти ежедневни протестни шествия от поддръжници на Морси; и не на последно място, икономика, поставена на животоподдържащи системи.

На регионално ниво, общественото мнение силно варира, предвид факта, че различните общности и секти са се сблъскали с различни нива на насилие, репресии, мизерия и - в някои случаи - по-големи права и възможности след бунтовете от 2011 г.

Например в Йемен промяна на режима, постигната с кръвта, потта и сълзите на демократичните активисти през февруари 2012, доведе до неочаквани последици три години по-късно, а именно превръщането на малцинството бойци от движението "Хути" във водеща политическа сила в страната.

По подобен начин в Ирак, протестите от умерените сунити в провинцията АНбар срещу според тях сектантските нагласи на правителството на Нури ал Малики - и последвалите енергични мерки срещу тези протести, според анализатори са улеснили възхода на "Ислямска държава" като най-страховита недържавна групировка в региона.

"За да се постигне реална промяна, е нужна сила - достигането до този извод от много младежки активисти се използва от групи като "Ислямска държава", "Ал Нусра" и други организации с подобни нагласи," казва Омар Ашур, старши лектор по въпросите на сигурността в университета в Ексетър и сътрудник на лондоския мозъчен тръст "Чатъм Хаус".

Проблемът е, че от Тунис до Бахрейн и от Алжир до Йордания, много правителства също изглежда са стигнали до извода, че толерантността към несъгласните с официалната политика си има своите граници - във време на безпрецедентни регионални напрежения и нестабилност.

Нещо повече: важни въпроси от рода на политически реформи, права на човека и справедливост отново са оставени на заден план, а може би и напълно отхвърлени.

Очевидно е, че в най-добрия случай предстоят още много страдания и лишения за оцелелите в бунтовете на "Арабската пролет", преди да настъпи петата годишнина от появата на този феномен.

Перспективите за най-лошо развитие на събитията са съвсем отделен въпрос.