Защо така нищо не ни се говори за тези избори? Имам чувството, че една от причините е дълбоката нарцистична травма на гражданското общество: след половин година викане по Пеевски, именно той и неговото ДПС свали омразното правителство на Орешарски. Както 25 години по-рано се беше случило с комунизма, свален от самите комунисти.
Е, Пеевски не организира митинг като Андрей Луканов, бог да го прости, но пък медиите му шумно възвестиха победата. В резултат - една такава фаталистична нагласа, дори и да стане нещо хубаво, то пак ще е в интерес на лошите.
За мен спадът на политическа енергия в населението не е непременно лошо нещо
Ако малко хора гласуват, това може да означава, че новото управление ще има проблем с легитимността си; но може да значи и че хората почват да отрезвяват за това какво може да очакват от политиката. Чудеса няма как да се случат, и значи - дай да мислим за малки, прагматични стъпки.
Катастрофичната драматизация на ГЕРБ ("ако не ме изберете, ще има глад") днес буди уморени усмивки, също както обещанията за милион работни места на Бареков или златото на Сидеров под краката ни. Не знам дали е възможно ново разклащане на лодката (примерно непризнаване на изборите ): едрият бизнес това май повече няма да толерира, защото разбра, че не може да управлява този процес в своя полза.
Народните протести от типа цената на тока със сигурност ще ни съпътстват и на много следващи избори. Но както вече забелязахме, гражданските енергии се движат в противоположни посоки: едни протестират срещу вдигането на тока, други срещу падането на въглищата. В последна сметка едва ли някой в близко бъдеще ще посмее да направи много радикални стъпки в каквато и да било посока.
За онези, които се интересуват, е важно в парламента да влязат дисидентите отдясно (РБ) и отляво (АБВ); те се вълнуват от това каква точно коалиция ще уплътни Патриотичният фронт и чий точно проект е ББЦ; струва им се важно да оцелеят малки симпатични партии като Зелените или Движение 21.
Но могат ли тези специализирани теми да мобилизират страсти?
Антитурската омраза, за пореден път изразена чрез готовност за лягане на границата пред автобуси на гласуващи, вече леко дотегна. Също както историята с досиетата, която на тези избори май вече дори не стана първа новина. Про- и анти-руските идеологии постегнаха някои редици, но лидерите скоро си дадоха сметка, че с тази тема не бива да се играе, защото губещи са и двете страни (самотен ястреб остана президентът, който не е застрашен от избори). Все още е възможен голям, костинбродски скандал - примерно с изваждането на сметки на някой действащ политик в КТБ или в офшорка, но и за това много време не остана.
Ще кажете, трябва да се правят реформи. Но тази дума не е много приятна за ушите на избирателя. Освен това в нея има нещо идеологическо: има значи едно лошо състояние на системата и едно добро, към което да преходим. Само че управлението не е еднократен акт, а постоянна адаптация. Например пенсионната система не трябва да се реформира и веднъж завинаги да стане като в "Европа", а да се адаптира непрекъснато към демографията, производителността, бюджета и тъй нататък във все по-бързо развиващия се свят.
Същото е с енергетиката, с образованието, с всичко. В този смисъл политиците, които бих искал да ни управляват, трябва да са прагматични реалисти, не идеолози на един или друг преход. Е да, ама политически идентичности се градят върху идеологически образи, а прагматичното трудно се облича в тържествени идентичности. Само че тия идеологически образи взеха да стават все по-нелепи: бутафорно-националистическия, антикомуниистически-десният, социално-левият, неолиберално-егоистичният...
Остава естетиката. Преди време английския социолог Стивън Колмън написа книга с провокативното заглавие "Приказка за две къщи", където сравняваше Парламента, "къща на представителите" с къщата на Биг бръдър.
Втората хората възприемат не само като по-интересна, но и като по-близка до демократичните очаквания на хората. Защото в нея цари обещаната пълна прозрачност - виждаме участниците да ядат, да правят любов, нещо повече, можем с гласуването си да ги накажем, т.е. "системата" се съобразява с мнението ни, в което не сме вече сигурни по време на избори.
Българският контекст добавя брутализъм и погнуса
Отвращаваме се от простотията им, възмущаваме се, че такова предаване изобщо е възможно. И пак гледаме. Докато тече сегашната кампания пак върви един от тези риалити формати; някакви VIP-хора се напиват от сутрин до вечер, обиждат се, играят на комунизъм, пият антидепресанти, плачат. Приятел ми разказа как жена му една нощ го събудила разтреперана: не можеш да си представиш колко са прости, не е възможно, как може хората да гледат такива работи. Казала тя, която била стояла до среднощ да гледа записа.
Дали това не е нашата формула за така мечтаната от някои масовизация на политическото? Отвратително, но гледаме. Сега можем и да ги наказваме с преференцията, утре ще ни дадат възможност някак да ги елиминираме. Не знам дали знаете за учебникарския вече провал на Биг Брадър в Румъния от 90-те. Поканили едни интелектуалци, значи престижни хора, супер образовани, духовни лидери на нацията. Какво направили те - ами всеки седнал да си чете книжка в някой ъгъл на къщата и никакви скандали, никакви сълзи, никакви сюжети.
