За Коледа ще посрещнем 5-милионния имигрант. Да, това ще се случи - дали за тази или следващата Коледа, но е сигурно. В момента няколко милиона души в Близкия Изток, Пакистан, Бангладеш, Афганистан, Северна Африка, Еритрея, Сомалия, Нигерия, Западна Африка и ред други страни внимателно следят какво се случва по границите на Европа и вътре в самата "крепост", наречена ЕС.
"Крепостта" се оказа твърде лесно превземаема и сега, през широко отворените й врати, ще нахлуят колкото се може повече хора, убедени, че имат право да живеят в страните от ЕС, и то главно в по-богатите от тях.
Както стана ясно, малка част от тях са сирийци, но и другите смятат, че правата им са не по-малки от тези на сирийците, които незаслужено попадат в светлината на прожекторите, главно заради медийните изяви на „Ислямска държава", която завоюва марката на по-кръвожадна и от „Ал Кайда" организация, целяща да привлече повече поддръжници в същата тази Европа.
Парадоксално, но от Европа към Сирия пътуват джихадисти, отказали се от маргиналната роля на получатели на социални помощи в гетата на големите градове, а от Сирия към Европа пътуват хора, оказали се в безизходица между на войските на безжалостен диктатор и „Ислямска държава".
Парадоксално, но това е "перфектната буря" за ислямистите - сред тези тълпи са утрешните маргинали, които след 20 години живот в ЕС ще отхвърлят Запада и неговата цивилизация като покварени и ще отидат да правят това, от което са бягали родителите им.
Няма по-горчива ирония от това.
Всъщност, сирийците не са най-изстрадалите бегълци. Еритрея, която преди малко повече от 20 години се "освободи" от Етиопия, е също стабилен износител на бежанци. Страна със съсипана икономика, в която военните разходи превишават половината от мизерния й БВП (официални данни почти няма). Там животът вероятно е ужасен, за да тръгнат еритрейците на път през страни като Судан, Чад и Либия, където са измъчвани, затваряни, изтезавани и изнасилвани.
Почти няма жени в потока от субсахарска Африка, включващ и Сомалия, която е във фокуса на медиите, само когато някой особено голям танкер бъде отвлечен в морето. Преди да стигнат до брега на Средиземно море, където да се качат на лодките на трафикантите, еритрейците и сомалийците са дали много повече жертви от онези 71 души в българския камион или удавения Айлян, чиято снимка стана поредната разменна монета. Само най-силните от тези хора стигат до Европа.
Това давам като пример, защото сирийците, които искат да напуснат Турция, го правят, просто защото условията за живот там са непоносими, а не защото са заплашени от войната.
Непоносимите условия за живот са ежедневие и в някои държави от ЕС за собствените им граждани - примерно ромските гета. Това обаче не накара фрау Меркел да отвори вратите за всички роми.
Преди Меркел да допусне своята малка грешка, от която бързо се отрече, няколко други плочки от доминото паднаха без бой - на първо място Гърция, която де факто абдикира като член на Шенген и просто започна да превозва мигрантите към най-удобната страна за изход - Македония.
Събраните по островите отделни групички се превърнаха в голяма маса от хора, които просто пометоха изненаданите гранични полицаи на Македония.
Гърция не си позволи да ги струпа на българската граница, защото те вероятно още щяха да са там - парадоксално, но действията на България и Унгария изглеждат единствените адекватни на фона на всеобщия хаос и прехвърляне на отговорност. Стените и телените мрежи изпращат правилното послание към тези, които ровят Facebook-групите в лагерите в Ливан и в Турция, докато събират пари, за да платят на трафикантите.
Може и да не е лицеприятно, но някой трябва да поеме лидерската роля и да го формулира ясно - ако това са Виктор Орбан и Робърт Фицо за сметка на Меркел и Оланд, толкова по-зле за последните.
Етнически хомогенни и християнски страни може би изглеждат зле в очите на псевдо-моралистите, но Източна Европа няма постколониалния комплекс на Запада, който да изкупва с прием на порции принудително изселени имигранти.
България може да поеме доста повече от 1500 души, цифра, която финално се спряга като актуална. В последните 25 години страната е загубила почти два милиона от населението си. Вероятно и за 200 00 души няма да е технически невъзможно да се намерят места в градове и села, намалели с над 50% или дори напълно обезлюдени.
Нуждата от работна ръка и млади хора на пазара на труда не подлежи на коментар, но има и няколко въпросителни - до каква степен идващите са годни за това и имат ли желание да работят тук.
Големият въпрос е какво ще правят имигрантите на места, в които самите българи явно не искат да живеят, справка - видинските и монтанските села. Как ще се задържат хора, заселени тук по силата на някакъв кекав и ялов европейски регламент, след като са преминали пустини и морета, за да се доберат до Германия и Швеция?
Отговорът е ясен - никак, това няма да проработи.
България има успешни и неуспешни примери на интеграция на чужди малцинства и народности - арменците са пример за първото, а ромите за второто - и може да се твърди с убеденост, че интеграцията е двустранен процес, в който правата и отговорностите са равно разпределени.
Като гледам оформящото се арабско гето около уличките на Женския пазар, почти съм убеден накъде тръгва интеграцията на хората от Близкия Изток.
Малка част от тях ще успеят да намерят работа или да започнат бизнес с подкрепата на местната общност уседнали араби, останалите ще подхранват сектора на трафикантите на дрога и каналджиите, а една голяма част просто ще се изнесат в посока Запад, щом получат българските си документи.
Решението е явно и подсказано от Турция - формиране на анклав (протекторат, колония или както искате го наричайте) в територията на Сирия, където да важат европейски правила и закони, и където сирийските бежанци все пак да не са бежанци. Турция би осигурила военна сила за това, а военна намеса на ЕС също би показала, че освен социални фондове, 28-те страни имат и военни бюджети.
Разбира се, докато мъдреците в Брюксел обсъждат отдавна загубили актуалност решения (като местене на имигранти), Русия е на път да направи свой анклав в стратегически най-важната част от Сирия.
После ще се окаже, че за европейски протекторат няма територия и за ЕС за пореден път ще останат негативите - познат сценарий в последните години. ЕС трябва да увеличи драстично финансовите помощи за бежанците в страните около Сирия със ясното съзнание, че всяко евро похарчено там ще означава спестяване на поне две евро в бъдещ момент.
Тук е мястото да се види и належащата нужда от признаване на кюрдска държава върху земите от Сирия и Ирак, които реално се владеят от кюрдите.
Кюрдите са де факто единствената боеспособна армия, която воюва с ислямистите в Близкия Изток, докато намесата на Турция прилича повече на подкрепа на ИД срещу кюрдите. Това несъмнено ще е ход с мащабни геополитически последствия, но той ще внесе стабилност в региона, противно на сегашната ситуация.
Основните дестабилизиращи фактори за Близкия Изток кристализират по очевиден начин в Сирия - регионалните играчи са Иран, който се бори за надмощие с петролните монархии от Залива, Турция, водена от неоосманистки сънища и желание да сложи ръка или поне да определя ползването на ресурси като нефт и газ ,и Саудитска Арабия.
Зад тези регионални играчи своя роля имат и западните правителства (макар често интересите на САЩ и Европа да се разминават) и Русия, която вижда Близкия Изток като поле за противопоставяне със САЩ и начин да докаже, че американският подход е тотално сбъркан.
При наличието на етнически и религиозно нехомогенни държави като Ирак и Сирия, където една група владее властта и ресурсите единствено с оръжие и насилие, появата на независима кюрдска държава може да има импулс за развитие, подобен на този, който получават евреите с установяването на държавата Израел след Втората световна война.
Разбира се, напълно е възможно независим Кюрдистан да се превърне в провалена държава от типа на Косово или Еритрея, но това е малко вероятно.
За имигрантите от Магреба, Западна Африка, Афганистан, Пакистан и т.н. пътят е ясен - назад към страните от които са дошли, плюс по-активна роля на Европа в тези страни, свързана с образование и даване на права на отделните хора.
Време е Европа и европейците да започнат да налагат културата и вижданията си в тези части на света, от които идват имигрантите и които генерират идентични проблеми в продължение на поколения. В голямата си част това налагане ще бъде мирно и по естествен път, но Европа трябва да е в състояние да приложи и военна сила там, където групировки като ИД, Боко Харам, талибани, Аш-Шабаб и т.н. маргинали с оръжие се опитват да имитират всенародна борба.
Това звучи екзотично през 2015 г., когато ЕС не смее да приложи сила дори при охраната на границите си.
Ако положението обаче не претърпи коренно изменение, наред с 5-милионния имигрант в ЕС, можем да станем свидетели и на възхода на политици в Европа, пред които Орбан ще изглежда като безнадеждно мек левичар.
