Още в началото на годината, когато Джо Байдън встъпи в длъжност, беше вече ясно, че Афганистан ще бъде една от най-трудните външнополитически задачи за новия американски президент.
Всъщност това важи за всеки един лидер на Белия дом през последните две десетилетия и в крайна сметка ще доведе окончателното изтегляне на американските сили от държавата. Това обаче няма да се случи от позицията на по-силната страна, която е победила своя противник.
Даже напротив, талибаните така и не бяха сломени, а сега до голяма степен именно те определят динамиката на събитията.
Те бяха подсилени от отстъпчивостта и изтощението на САЩ и се възползваха от слабостта на централното правителство в Кабул, за да могат да ескалират кампанията си и да затвърдят позициите си на терен. Така в момента те имат контрол или силно влияние в около 50% от територията на Афганистан и практически всяка седмица през последните месеци успяват да проникнат в нова област.
По информации на Де Ре Милитари само през този уикенд те са успяли да влязат в две провинциални столици в северната част на страната, след като в предишната седмица около дузина области попаднаха в техни ръце.
В град Кундуз, столицата на едноименната провинция, талибаните завзеха входа към града, преди да се разпръснат из кварталите му. В Маймана, столицата на Фарияб, бойци на талибаните се появиха в подстъпите към града, преди да се преместят в периферията.
Ситуацията в #Афганистан към 21 юни 2021. pic.twitter.com/X1YHtGHJvk
— DRM Journal (@remilitari) June 21, 2021
В продължение на 20 години Вашингтон така и не намери правилният подход за Афганистан, като кулминацията на провала срещу талибаните бе в началото на миналата година, когато тогавашният президент Доналд Тръмп подписа мирно споразумение с тях без гаранции и яснота относно политическото бъдеще на страната и отношенията с Ал Кайда.
Последвалият мирен процес също не се оказва особено продуктивен и не произвежда конкретни отговори, а докато талибаните печелят позиции и влияние, други външни актьори също се опитват да се възползват от вакуума, който ще остане след изтеглянето на американците.
Съвсем логично и естествено е това да са другите важни фактори в региона Китай, Русия и Иран.
И трите държави имат пряко отношение към конфликта и през последните години по един или друг начин участват в политическите процеси на страната. Именно те се очертава да имат и водеща роля в определянето на афганистанското бъдеще.
За Китай се откриват добри възможности да се възползва от отличните си контакти с Пакистан и по този начин да навлезе на север. Те вървят по линията на Китайско-пакистанския икономически коридор, който е съществена част от по-широката инициатива "Един пояс, един път".
Идеята е представена още през 2017 г. от китайския външен министър Уанг Ий и има за цел да свърже афганистанската икономика с пакистанските пристанища Гуадар и Карачи, които от своя страна са финансирани от Пекин. По този начин Китай представя "Един пояс, един път" като инструмент за насърчаване на икономическото развитие на Афганистан и начин за постигане на дълготрайна стабилност.
В този смисъл китайски консорциум вече осъществява най-мащабната инвестиция в историята на страната чрез разработването на огромната медна мина Мес Айнак край Кабул. Проектът е на стойност над 3 милиарда долара, а самото находище е считано за второто най-голямо в света с резерви, които могат да достигнат до почти 90 милиарда долара.
Реално Афганистан е важен за Китай най-малко по три причини. Едната разбира се е свързана с икономическите възможности, които се откриват и шансът за проникване в Централна Азия.
Втората е свързана със самата сигурност на региона. Подобни проекти трудно биха могли да бъдат осъществени в среда на хаос и нестабилност. Особено ако Афганистан затъне в нова гражданска война, когато САЩ се изтегли, а талибаните и Кабул не успеят да се договорят за разпределението на властта в едно евентуално ново правителство.
На трето място стои религиозният екстремизъм, който е особено деликатна тема за Китай. Това е видимо на място в Пакистан, където терористични мрежи и местни балочистански сепаратистки организации саботират и атакуват китайските интереси. Проблемът лесно може да се пренесе и в самия Китай, където репресиите срещу уйгурското мюсюлманско малцинство допринасят към възможностите за неговата радикализация и спомагат за нарастване на влиянието на джихадисткото движение Туркестанска ислямска партия (ТИП).
ТИП има доказано топли отношения с Ал Кайда, които станаха още по-силни чрез сътрудничеството им по бойните полета в Сирия. По тази линия в Пекин са притеснени, че Афганистан може лесно да се превърне в база на ТИП, а хаосът там да се прехвърли през границите към Китай.
Затова и неслучайно в началото на този месец афганистанският външен министър Мохамад Атмара се срещна със своите колеги от Китай и Пакистан, за да "подобрят координацията си по отношение на сигурността." Усещайки уязвимостта си, правителството в Кабул също няма друг избор освен да се ориентира към нови партньорства и контакти, ставайки все по-зависимо от външните фактори.
Тук Русия също има своята роля и интереси. За разлика от Китай обаче в Москва нямат апетити за сериозни инфратсруктурни проекти в Афганистан поне за момента. Все пак двете страни споделят едни и същи притеснения относно сигурността.
В този смисъл Русия вече укрепи своята военна база в Таджикистан и предостави военно оборудване на Киргизстан, като по този начин затвърди допълнително влиянието си в Централна Азия - регион, традиционно считан за "заден двор" и в който другите сили нямат същата гъвкавост и възможност за действие.
Не бива да се забравя и факта, че Русия има огромен опит в контактите с Афганистан и чисто исторически двете страни са свързани дълго преди съветската инвазия. Това е видимо в контактите, които Москва има с всички важни политически фактори и организираната среща между правителството и талибаните от март месец.
Кремъл се опитва да бъде медиатор в тези отношения, което при добро стечение на обстоятелствата, ще позволи на руското влияние да пробие в Афганистан за първи път от десетилетия.
В никакъв случай не бива да се подценява и ролята на Иран.
Ислямската република споделя обща граница с Афганистан и винаги е считала пазарите на своя съсед за вход към Централна Азия. Не само това, Техеран от години подкрепя каузата на талибаните като средство за подкопаване на американските интереси и противодействие срещу местния клон на Ислямска държава.
Двете страни, макар и изповядващи различни идеологии, с времето са изградили прагматични отношения основани на споделената омраза към общия враг във Вашингтон. Тези контакти са видими най-добре при честите гостувания на талибански делегации в Иран за консултации по отношение на мирния процес.
В крайна сметка в контекста на оттеглянето на САЩ в Афганистан е на път да се получи един триъгълник от отношения между Китай, Русия и Иран. Ако към всичко това се добавят пакистанските интереси и противоречивите контакти на Исламабад с талибаните, то тогава цялата картинка става особено сложна.
От Вашингтон обещават дипломатическа, икономическа и хуманитарна помощ на правителството в Кабул, но президентът Ашраф Гани вече се оглежда за нови съюзници знаеки, че обещаната американска подкрепа няма да е достатъчна на фона на настъпващите талибани, които колкото повече територия завземат, толкова по-големи претенции и апетити за самостоятелно управление ще имат.
Рискът от ескалация става все по-голям, а за да се избегне нова гражданска война Китай, Русия и Иран ще трябва да намерят не само баланса между политическите сили в Афганистан, но и баланса между собствените си интереси.
При всички положение трите страни ще се възползват от американското изтегляне и ще инвестират дипломатически, икономически и политически ресурси, но не и военни такива. Ще действат предпазливо, за да не попаднат в капана на "Гробището за империи".
