"Улицата" се завръща, Теди Москов си отива

Ако животът е сцена, тя се намира на улицата. Да го кажем направо - тя е „Улицата".

Телевизионният символ на прехода, който превърна загърбения от системата малък човечец в главен герой - сигурно сте чули, „Улицата" се завръща на 8 и 9 юни в Зала 1 на НДК под формата на театрална постановка, с адаптации към съвремието и нови гледни точки, с мултимедия и най-култовите скечове.

Билетите са разпродадени, така че стискаме палци за евентуално ново представление през есента.

Интересът е огромен, защото „Улицата" беше нещо велико

На показ бяха хвърлени несгодите на смотаняка, големия губещ от големите промени, човека с малко „ч" и без „к" накрая, а след това им беше направена дисекция с острието на абсурда. Затова Камен Донев от „неудачник, мързеливец и глупак" се учеше да стане бандит, а производителят на бахур Кръстю Лафазанов обясняваше как се спонсорира най-добре културата.

Това бе 90-тарска победа на съдържанието над формата, без претенции и грам лъскавина, която отчетливо липсва на фона на клишираните повторения в т.нар. хумористични предавания в момента. Някои още тогава казваха, че „Улицата" е изпреварила времето си, после осъзнаха, че е отрезвяваща необходимост. И ето я обратно.

Казахме добрата новина, сега - лошата.

Това е последен театрален проект за преуморения режисьор Теди Москов, по думите му - „актьорска импровизация и свободно изразяване, без фантасмагории и послания", жест към феновете на поредицата и към първите демократични глътки въздух.

„Моят театър беше силен, когато свинщината на комунизма не ни позволяваше да си поемем дъх. Сега това не е нужно. Много е странно, че и днес комунизмът има привърженици - да, бозата струваше 6 стотинки, но вицът струваше 5 години в затвора", коментира режисьорът по време на открита за медиите репетиция на спектакъла, с която отново показа своя перфекционизъм и чувство за хумор.

„Искам да напомня кой съм бил и да замълча за дълго"

„Улицата" осмя неспособността на хората да се адаптират и към новия, и към стария режим. Затова героите непрекъснато се учиха - да не пият, да нямат ток, да не се влюбват, да изпращат децата си зад граница, а в най-комичните случаи - да не пелтечат (Камен Донев), да не миришат лошо (Христо Гърбов), и разбира се - да не изневеряват (Мая Новоселска).

В началото предаването изглежда като бунт срещу бившия режим, но сега Москов, който пише сценариите върху салфетки, касови бележки и всевъзможни хвърчащи хартийки, свързва „Улицата" с любовна среща, с трепета по непознато дотогава начинание: „Липсва ми ентусиазмът, младостта, това че захвърлихме всичко, за да направим нещо ново за публиката".

Актьорският дриймтийм избухва в импровизации, спомня си режисьорът, а за Кръстю Лафазанов коментира, че само трябва да му подхвърлиш тема и после не можеш да го спреш. „Улицата" превърна своите лица в звезди, а 20 години по-късно събирането им отново се оказва трудна задача поради множество ангажименти.

Завръщане и последно "Сбогом"

Кръстю Лафазанов, Камен Донев и Христо Гърбов ще „присъстват" само на екраните в задната част на сцената, а на тяхно място идват Малин Кръстев и Герасим Георгиев - Геро. Те изникват още в началото на представлението - Геро с вариациите на английския глагол „гледам" до лука и махмурлука, Малин Кръстев - с тъжния монолог на един мъж, чиято жена сменила бравата на апартамента, докато е бил за хляб.

Той определя „Улицата" като „успешен атентат срещу скуката" и разваляне на „следобедната дрямка на българското изкуство", което вече не е така.

Той не крие, че актьорската професия много се е променила, защото „участието в една реклама" за 10 минути носи повече пари, отколкото заплатата в театъра за един месец. „Както казва Кирил Христов - при нас войници няма, само генерали. Нямам сили за театър, защото всеки ден се почва отначало. Цялата ми работа досега е била сблъсък на характери".

Режисьорът няма послания към зрителите, защото това е все едно водопадът или нотите на Паганини да искат да кажат нещо: "Това е от социализма - да обясняваш на актьора защо казва това изречение".

„Улицата се промени драстично от времето на моето детство, когато тичахме след топката и освирквахме автомобилите, когато съчувствахме на простите, а днес те взимат по-големи заплати от нас. Улицата се управлява от една група хора. Политиците са същите, не са се променили. Ние гласуваме кой да краде", изтъква Москов.

Въпреки това неизменното качество на политиката, от 90-те години досега преживяхме какво ли не - мизерия, режим на тока, разграбване на активи в държавата и на надежда в душите. Има един събирателен образ на всичко това - „Улицата", където малките хора трябва да пораснат.