Познават ли по света българската литература и доколко младите в нея "излизат" извън нашите граници? Анализ на ситуацията и отговор на този въпрос дава мащабно изследване на фондация Next Page. От него става ясно, че през последните двайсет години произведения на наши автори все повече се превеждат зад граница.
Още по-обнадеждаващият факт е, че писатели от поколението на 90-те, т.е съвременни, а не "класици" водят в списъка на най-превежданите извън България. Начело е Алек Попов и след него Георги Господинов.
Трети в класацията е Йордан Радичков. Което също е показателно - независимо от специфичността си, от много българския си облик, и, предполагам, трудността за превеждането на друг език, творбите му печелят интереса на чуждата аудитория. А може би пък тъкмо яркият му и самобитен стил е причината за този успех. Всъщност доскоро - до 2009 г., именно Радичков е най-превежданият български автор в чужбина.
Износ на творчество
До 1989 г. съществуваше държавна политика за подбор и превод на българска литература по света. Целият процес беше подчинен на конкретната идеологическа политика затова и се превеждаха определени, "подходящи" автори и то за определени "братски" страни. Това със сигурност доста ощети нормалното представяне и съответно въприемането на литературата ни в чужбина - в нейната пълнота и разнообразие.
Но със сигурност освен идеологическата решетка има и други фактори, които пречат на излизането извът границите на България и присъствието ни в един европейски и световен контекст. Ако първата причина е по-скоро обективна, то със сигурност има и субективни такива. Факт е, че българската литература така и не излъчи имена, които да стоят мощно и безспорно в по-широки литературни територии.
Липсват й имена като Милан Кундера, Исмаил Кадаре и т.н. След промените в политическата система пък, особено в първите години слес 1989 г., хаосът в книгоиздаването, липсата на държавна стратегия по този въпрос, отсъствието на истински литературни агенти също пречат на нормалния "износ" на творчество.
Назад във времето
Ако погледнем нататък класацията за най-превежданите автори ще видим, че след цитираната челна тройка следват имена на писатели, чието творчество е доста по назад във времето от това на Алек Попов и Георги Господинов. Всъщност те са най-младите сред първите 15 в нея.
Та след Радичков следват поетът Николай Кънчев, Анжел Вагенщайн, Любомир Левчев, Блага Димитрова и др. В петнайсетицата влизат още Емилиян Станев, Никола Вапцаров, Богомил Райнов, Павел Вежинов и Любен Дилов. Вижда се, че повечето от тях са автори, предимствено творили през времето на социализма, някои по-скоро в първите му години дори. Т.е при всички случаи преводите на творчеството им са били "направлявани" или най-малкото одобрявани от съответните идеологически органи.
Фактът, че те продължават да присъстват в челните места означава, че въпреки определено нарасналата преводна работа след 2000 г. българската литература не присъства в нейната пълнота и разнообразие, а също и с подобаваща тежест на световния литературен пазар.
Напротив, тя като че ли запазва едно маргинално място, познаването й е по-скоро плод на лично попадение и случайност, или, в най-добрия случай, избор на група преводачи с трайни интереси към преводи от български.
Преводите на български автори пък в САЩ са още по-епизодични
На пръв поглед ни се струва, че английският език е в челото на езиците, на които се превежда. Тази измамна представа може да се създаде от впечатлението за преведени книги от чужди езици. Но в случая, при обратното движение, английският език се оказва доста назад в класацията на езиците, на които се превежда българската литературна продукция. Начело са френският и немският езици, особено в последните години френският, също и традиционно присъстващият руски.
Може би затова особен успех е и преводът на втория роман на млад български автор в САЩ - "Захвърлен в природата „ от Милен Русков. Преводач е Анджела Родел, име, с което свързваме популяризирането на доста наши млади автори на английски език. След "Естествен роман" на Георги Господинов тона наистина е успех за литературата ни. Възможност за попадането ни в един глобален литературен контекст.
Институциите се занимават повече с внос
Тези радостни факти като цяло не намаляват тревогата, че родната литература е хаотично, недостатъчно и съвсем непълно представена на чужд език. Културните институции, които трябва да се грижат за "износа" й, се занимават много повече с внос. Да не говорим за българските културни институти в чужбина, които действат инерционно, работят с едни и същи имена или въобще не работят в тази посока. Липсва адекватно и сериозно участие на международните Панаири на книгата - Франкфурт, Лондон и др., на които де факто се извършва интензивен обмен на литератури.
И докато така вървят нещата надали ще можем да кажем, че българската литература я има наистина на световната карта, че е намерила преводите си, че не е залутана в местната си, понякога твърде нелитературна, среда. Защото не фалшивото самочувствие и биене в гърдите или комплексарското криене в очакване да съзрат "изключителността" ти, а сериозна работа и целенасочена културна и издателска политика наистина ще свършат работа в случая и ще я направят по-видима и по-четена.
