Със своите сандали на високи платформи и копринено кимоно Икуко обикаля като повей из стаята и балансира с чаша вода на главата си. Зад нея е стена със стари снимки на къща на гейши в Токио.
На един от кадрите тя е с яркорозово кимоно и с наполовина отворено чадърче.
На друга снимка деликатно държи ветрило в своя скут. Гейшите не могат да се омъжват, но могат да работят колкото си пожелаят, без да се пенсионират. Затова и сега, когато е вече на 80 години, Икуко не само е директор на асоциацията на гейшите в Токио, но освен това е и практикуваща гейша.
Тя пристига в японската столица през 1964 г. - годината, в която градът за първи път е домакин на олимпийските игри. Тогава в квартала на гейшите има поне 400 гейши, а днес са само 21. Броят им из цялата страна намалява с всяка изминала година.
Отчасти тайна професия, да си гейша означава да си майсторка в домакинството, да си забавна, но и да си опитна в традиционните японски изкуства.
Под покривите на луксозните японски хотели гейшите свирят на шамисен, танцуват, пеят и отслужват чаени церемонии. В исторически план на тези представления са ставали свидетели само мъже, обикновено заможни бизнесмени.
Гейшите владеят до съвършенство изкуството на добрия разговор и предлагат остроумни реплики, докато наливат саке.
Банкетите с гейши, особено в Токио, са били местата, на които са се случвали важни бизнес преговори и политически дискусии при затворени врати. Но от средата на XX век ситуацията се променя и важните лидери загърбват тези мероприятия, наречени "озашики", и се пренасят към частните клубове.
Гейшите някога са били възхвалявани като "цветята на Токио", а сега културата им избледнява подобно на много други позабравени традиции. Преди те са били основен бизнес в града и част от живота, а в момента оцеляват само като екзотична особеност на Япония.
Един ден в живота на гейшата често започва в ранна сутрин и завършва в ранните часове на следващия ден, казва Икуко, тъй като тя забавлява гостите до тръгването им. Сега обаче тя има по-щадящ график и често следобедите ѝ са посветени на обучението на млади гейши у дома.
По време на традиционните репетиции тя заема поза с подвити под нея крака. Може да седи в тази поза часове наред, след което да се изправи грациозно.
Ежедневната подготовка включва нанасяне на бял грим, боядисване на лицето и съвършено слагане на перуката.
Към школата на Икуко има и шивач, който помага на младите гейши да си слагат кимоната. Някои кимона могат да достигнат до 10 хил. долара. И днес гейшите все още се наемат за луксозни забавления, за тържества и събития, но пандемията от коронавирус допълнително намали ангажиментите им.
"Борим се да оцеляваме", заявява Икуко. Единственото, което им остава на гейшите, е да тренират упорито, за да са на ниво в момента, в който ги извикат.
Киоку и Маю са гейши в Токио от повече от десетилетие. Киоку е искала да работи в професия, изпълнена с красота и традиции, но не е очаквала тренировките да са толкова изтощителни, а животът на гейшата - толкова непредсказуем, особено по време на пандемията.
Най-страшното е, че те не знаят кога ще дойде краят на вълните на коронавирус, които нанасят тежък удар по тяхната индустрия. Ако положението се проточи твърде дълго, цялото бъдеще на гейшите е застрашено. Киоку сравнява ситуацията с два други големи срива - световната финансова криза от 2008 г. и цунамито в Япония от 2011 г.
Но по нейно мнение пандемията е още по-страшна, защото гейшите получават доходите си от ангажименти.
Мерките срещу коронавируса затрудняват по-интимните разговори с гсотите. Маю споделя, че вече страда от тревожност и че едвам свързва двата края, но още по-страшно ѝ е да гледа катастрофата на тази култура.
Традиционните японски занаятчии, сред които са и гейшите, са особено тежко засегнати от пандемията. И за мнозина оцеляването им е пряко свързано с гейшите. Всяка част от банкетите озашики е внимателно декорирана и демонстрира сложните кимона, перуки, гребени, аксесоари и украси по гейшите. Дори сложните хартиени паравани са дело на занаятчии.
Тази култура защитава работата на японските занаятчии, посочва и Киоку, според която именно тя и колежките ѝ имат ролята да предадат на следващите поколения традициите и да привлекат нови, по-млади гейши.
Преди Втората световна война е било обичайно за бедни семейства да дават момичетата си за гейши.
Ако децата бъдат харесани, семейството получава дребна сума на месец в продължение на няколко години. Тази система обаче е забранена и оттогава гейшите в Япония са свободни да се присъединяват или напускат професията. Японците имат високо мнение за гейшите и тотално отхвърлят мнението на западняците, че те са подчинен персонал.
Гейшите винаги са били работещи жени, които внимателно контролират живота си, и често са били много по-модерни от японските съпруги с по-затворен кръгозор. Думата "гейша" буквално означава "артист".
Светът на гейшите пък е мястото, където може да се научи всяка японска традиция - чаена церемония, музика, керамика, кухня, поднасяне на саке.
Само че модерните японци не практикуват чаена церемония, не им е интересно да свирят на шамисен, не се вълнуват от традиционните японски танци. По време на пандемията някои гейши правят представления в Zoom и така успяват да отворят културата си към света.
В Япония обаче гейшите вече не са търсени от богатите бизнесмени и са се превърнали по-скоро в екзотична атракция.
Докато по-възрастните клиенти са запознати с традициите на гейшите и често пеят в съпровод, много от по-младите не са виждали гейша никога през живота си. Решението е гейшите да канят по-младите си клиенти не на банкети, а на частни разговори, които струват около 100 долара на час. Само че клиентелата става все по-възрастна, защото младите предпочитат друг тип развлечения.
Икуко обаче е оптимист, като посочва, че светът на гейшите запада от 100 години, но същото можем да кажем и за класическата музика. Нито едно от двете, допълва тя, не е изчезнало.
"Това е най-хубавата работа, която една жена може да има", категорична е още тя.
