В Webcafe обичаме да тестваме коли, както предполагам знаете и от самото съдържание на сайта. Женската част на екипа особено се радва на MINI. Хората от BMW България или Ауто Бавария проявяват разбиране, и от време на време дават за пробно каране една или друга модификация. В повечето случаи аз само хвърлям по едно око на поредната кола, установявам, че все пак като съчетание на цветове MINI направо нямат равни, и с това интересът ми се изчерпва.
Моето внимание към колите се обостря чак когато 3 е цифрата преди описанието на мощността на колата, а когато е 4 или повече, съответният дилър или производител може да разчита на цялото ми внимание. Та така.
Преди няколко дни мернах поредното MINI паркирано около нас и - разбира се - веднага отбелязах, че това зелено нещо с червен покрив и огледала е изключително подходящо за коледен подарък (класическите коледни червено и зелено). Казах си само, че елхата ще трябва да е малко по-голяма, за да може да се пъхне MINI-то отдолу без да се одраска много боята на тавана от игличките.
После видях логото на John Cooper Works върху него и си помислих, че може и да го покарам малко все пак.
Речено – сторено, взех колата и тръгнах малко без посока, с идеята просто да покарам. Като натиснах копчето за старт на двигателя, онова нещо изръмжа малко неочаквано, а аз започнах да обръщам повече внимание на ставащото около мен.
Така или иначе точно тази идея, "просто да покарам", се оказа доста наивна, тъй като действието се развиваше в София, в 18 ч., и август или не, имаше яки задръствания. Докато изляза на околовръстното, основно можех да тествам старт/стоп системата, която – следва да се знае – работи безупречно. На светофарите разгледах какво пише в талона на колата – бензинов двигател, 231 конски сили.
Разгледах я и отвътре – без майтап, съчетанията на цветове и материи, които съм виждал вече в доста MINI-та са ненадминати, някак си са уникални за всяка кола, и определено нямаш усещането, че това вече си го виждал/карал.
Все още не можех да разбера защо, по дяволите, тази кола е толкова твърда, и след кратък размисъл реших, че гумите са пренапомпани и/или са се надули от жегата. Софтуерът на колата има възможност да мери налягането в гумите. Показваше - предни гуми 3.1, задни – 2.8 атмосфери. Спрях на една бензиностанция с цел да коригирам очевидно несправедливо високото налягане, но като направих справка с информационния стикер, разбрах, че съм спрял напразно. Гумите бяха 245/30/19, и точно такова налагане се препоръчваше за тях.
На околовръстното успях да натисна газта, ама само за малко, и реших да се пробвам по планинско трасе – завих към Бояна и се закатерих към Златните мостове.
Закатерих е точната дума в случая, защото, както и се надявах, трафик нямаше, но пък имаше силна концентрация на любители колоездачи/катерачи, които се клатеха по пътя с трудно изчислима траектория и амплитуда. От друга страна, пътят беше осеян с такива дупки и пукнатини, че ако паднеш в някоя, със сигурност ще трябва да използваш навигацията или поне компас, за да се измъкнеш от нея.
Имаше и щастливи моменти, в които пътят се изправяше малко, виждаше се по-надалече, и слаломът между кратерите можеше да се минава по-успешно.
В тези моменти разбрах каква е тази кола: вълк в овча кожа. Бърза, мощна, страшно реактивна, с желязно окачване, твърд волан и напълно директно управление.
Веднага придобиваш самочувствието, че можеш да целиш с гумите дребни монети, разхвърляни небрежно из пътя. Моделът, който карах, е Clubman, което означава, че базата на колата е по-дълга. В началото имах усещането, че MINI-то спира малко по-бавно, отколкото ускорява, ама после свикнах със спирачките, та оценката за спирането се повиши значително.
Единственото сравнение, което мога да направя съвсем легитимно, е, че усещането е много подобно на това от BMW M2, с което имах честта да се запозная скоро и подробно на пистата в Серес. Или с пораснал картинг, впоследствие украсен от някой британски шегаджия в червено и зелено.
На слизане от "мостовете", вече с по-ясна представа за топографията на дупките и с чувствително повишена степен на доверие между мен и MINI-то, реших да спускам смело. Така и направих, но някъде на четвъртия завой налетях на скромна колона от опели и форд фиести в трета възраст. Техните водачи сигурно бяха еколози, защото изглеждаха твърдо решени да слязат поне до България Мол, без да похарчат и една капка бензин. Не употребяваха и спирачки, вероятно също от грижа за природата (феродо из девствения боров лес), и така успяваха да постигнат нещо като много трудно за отгатване брауново движение, чиято скорост се определяше единствено от големината на съответния наклон.
Докато тънех в тези размисли, дойде бърза права, и с известен риск се промъкнах между тях.
До София нещата вървяха като по мед и масло, като изключим затруднението, че трябва да се въздържам от мигане, защото а мигнеш, а падаш в поредица от ями по това, което някога е било асфалтов път. Зениците ми изсъхнаха.
Силната адреналинова инжекция ме закара бързо обратно до София. Официалната тест драйвърка се качи обратно в MINI-то си и каза: "Издухал си ми бензина".
