Да, този път церемонията "Спортист на годината" успя да ни изненада. И далеч не само защото премиерът Бойко Борисов незнайно как пропусна да се качи на сцената и да връчи някоя статуетка.
В края на постните откъм успехи 12 месеца не можем да останем безразлични към джентълменската постъпка на Владимир Николов. Макар и символично, капитанът на волейболистите предаде наградата за отбор №1 на момичетата от ансамбъла. И добави, че не разбира защо изобщо е в тройката.
Ние обаче разбираме. Защото сърцето и талантът му сякаш набъбват с годините. И защото намира сили да говори прямо и да поема вината - както след онези две сгрешени топки в полуфинала срещу Франция.
После Пламен Константинов почете героите в сянка - всички онези треньори на подрастващи таланти, които обичат работата си напук на мизерната заплата, на студената зала и на последния модел смартфон.
Изненада у мнозина предизвика и короната на Габриела Петрова. Очакваше се спорът за приза да бъде между световната и европейска шампионка в кануто Станилия Стаменова и Николов. Габи обаче направи страхотен дебют в голямата атлетика - сребро на континенталния шампионат и четвърто място на мондиала в Пекин.
Тя е сред големите ни надежди за Рио. Но по-важното е, че скромно и непринудено, без дежурните превземки отдаде нужното уважение към колегите си на сцената. И не скри благоговението си към Нейно величество Стефка Костадинова, която й връчи отличието.
По времето на Стефка конкуренцията бе между десетки световни и европейски шампиони. Пренебрегнатите бойкотираха. Този път в залата нямаше сърдити. Може би заради липсата на наистина значими успехи. А може би защото единението е възможно дори и в трудни времена.
Както обикновено, можем само да се поучим от момчетата и момичетата, стигнали до върха благодарение на шепа талант и тонове труд.
