„Оттук започва тази книга, в която аз нищо няма да кажа..."
Що за старт е това? Така започва книгата с мемоарите на Батето, която за щастие бе записана, попълнена и издадена малко преди смъртта му. За щастие, защото без нея щяхме да останем със затворени очи за един от най-ценните учебници по живот, писани край нас.
В нашия свят и реалност.
Можете да го харесвате за чувството му за хумор или усмивката му на независим човек, свободни сте да го ненавиждате и отъждествявате с номенклатурата и галениците на режима отпреди 1989 г. Знаел на работата лекото и на хляба мекото, говореше за него мълвата. Вероятно по-скоро, защото всеки е мечтаел да бъде на неговото място, а не с укор и възмущение. Това звучи по-логично за нашата народопсихология.
Иван Славков знаеше как да живее. Разбираше дребността на ежедневието около себе си и не му отдаваше чест. И когато около него се надигнеше нашенската вълна на изкуствено и напомпано с фалш възмущение, той се усмихваше. Защото у нас ако не приемаш живота с щипка, че и с цяла шепа хумор, бързо ще остарееш. Е, Батето си отиде млад и усмихнат.
Да, животът му даде. Но и той знаеше как да го вземе. А уроците, които се съдържаха в постоянните му каламбури, остават да поучават този, който може да ги прочете.
Никога не спря да се шегува със самия себе си, което е най-трудно. Надсмиваше се на тези, които го сочеха като любовник на съдбата, изтъквайки още повече предимствата, получени от живота.
„Всяка страница на тази книга трябва да започва с „Не съжалявам!", реди в първия том на мемоарите си космополитът. И добавя влудяващото за враговете му: „Отделно трябва да има и една глава, в която да пише само едно „Съжалявам!". Съжалявам, че все пак съм работил нещо, вместо да си гледам живота..."
Човекът наистина е работил „нещо". Утре на поклонението ще се събере цялата „тежка артилерия" на сериозната телевизионна журналистика у нас, покълнала и получила път в професията по времето на Батето в БНТ.
Ще е пълно и с футболни хора, въпреки че едва ли има по-оплюван футболен бос у нас в историята. Славков бе изкаран лош и некомпетентен, а и бе свален от поста с конгрес, около чиято легитимност и до днес има някои съмнения.
Но за разлика от сегашните ръководители на спорта за богати хора и слаби играчи у нас, Батето знаеше как да намира решенията. И то през 90-те години, в които футболът бе джунгла без правила. Сега е далеч по-лесно, а управлението е видимо по-некомпетентно. Но пък парите от спонсори и УЕФА са в пъти повече, ако някой търси обяснение защо бе целия този напън за сваляне на Вечния Славков.
В книгата си описва и своята теза за възхода на футбола и златното ни поколение от „САЩ'94". И пак не знаеш да се смееш ли, сериозно ли е... „Няма да кажа какъв е дълбокият смисъл на статията „Докога ще търпим недъзите на българския футбол?" (излязла след скандалния финал за купата Левски-ЦСКА през 1985 г. в „Работническо дело" и според мнозина предизвикала доживотните наказания на Стоичков, Михайлов и останалите).
Тогава се написа това и се оправи футболът. И онова поколение стана четвърто в света. Точно тези, които ги наказаха! Намеси се държавата и оправи футбола."
Години след управлението на Батето, босовете на клубове стигнаха до неговото и сега са „на килимчето" в министерски съвет да искат държавата да им оправи стадионите.
Обичаше да седне в някое нелъскаво заведение и да стане душата на компанията. През 90-те редовно се отбиваше в „Ла Страда" зад „Кристал". Ръсеше лаф след лаф и обясняваше с лекота как лавира между онези опасни хора с многото пари и малко скрупули, които се бореха за влияние тогава и във футбола, и в държавата. Черните хора. Подсмиваше се и ги иронизираше. И то във времена, когато хората трепереха от тях.
Един-единствен път допусна да падне от позицията си „над нещата". Филмът на BBC „Да купиш игрите" го свали от пост, на който българин никога не бе имало, и вероятно никога повече няма да стигне.
Тогава Батето бе шокиран. Не очакваше, че животът може да го надхитри. Отне му време да се върне пак в релси. А те си останаха до края неизбежно в коловоза на широко скроеното му и саркастично отношение към абсурдната реалност. Казваше: „Ако си сериозен и взимаш нещата у нас присърце, ще остарееш в един миг".
Батето така и не остаря.
Да го запомним така.