Точно шест бяха промените, който бяха направени в състава на България за световното първенство по волейбол през тази година в сравнение с предишния шампионат в Япония. Вместо Даниел Пеев, Евгени Иванов, Боян Йорданов, Красимир Гайдарски, Иван Зарев и Пламен Константинов сред избраниците на Силвано Пранди попаднаха Владислав Иванов, Николай Николов, Виктор Йосифов, Константин Митев, Николай Пенчев, Валентин Братоев, Светослав Гоцев, Цветан Соколов.
Специалистите тепърва ще трябва да анализират кой и как се е вписал в състава и къде са били причините за срива с четири места в крайното класиране.
И с просто око обаче е видно, че най-големите проблеми на България продължават да бъдат с посрещането на началния удар на съперника.
В годините назад, от момента на специализиране на състезателите по постове, на този в тима ни винаги е имал изключителни изпълнители. Людмил и Найден Найденови, Мартин Стоев, Данаил Михайлов, Даниел Пеев, Ивайло Стефанов са само част от примерите.
Последният в златната поредица бе Пламен Константинов.
Състезателят, който в последните години се превърна в много повече от обикновен волейболист в националния отбор. Капитан, лидер, сърцето и душата на тима. Негов символ и емблема. И може би най-големият отсъстващ през този сезон в тима ни.
От близо година Гибона, както е познат на всички, е извън терена. Състезателният екип вече е сменен с треньорския след година лутане и търсене на правилния път.
Официално посрещачът приключи с кариерата заради контузия в рамото. Травмата самият той обясняваше като „резултат от 25 години волейбол". С нея той взе участие във финалите на Шампионската лига през 2009 година с екипа на Ираклис. И почти сам класира солунския тим на финала. А после бе избран и за посрещач №1 на турнира.
В националния отбор обаче това явно не бе достатъчно. С екипа на България през миналото лято Пламен взе участие само в две срещи - двете тежки загуби във Варна с по 0:3. „Най-хубавото нещо днес бе завръщането на Пламен Константинов", обяви след първия мач на 17 юли Силвано Пранди.
Шест дни по-късно - на 23 юли италианецът обяви групата за световните квалификации и за европейското първенство в Турция. Името на Пламен Константинов обаче не бе в този списък.
„Отпадането ми от групата ми дойде доста изненадващо. Пранди ми каза, че времето до квалификациите няма да ми стигне, за да бъда в оптимално физическо състояние", каза Константинов. „Не съм имал претенции да играя, просто исках да помогна", допълни тогава посрещачът и призна, че вероятно това означава край на кариерата му в националния отбор.
"Трудно ми бе да взема това решение, защото съм изпитвал и продължавам да изпитвам голямо уважение към кариерата му. За мен Пламен е голям волейболист, но има проблеми с физическото си състояние", обясни пък Силвано Пранди и бе категоричен, че това рещение е за доброто на отбора, а в бъдеще, ако посрещачът подобри физическото си състояние отново ще разчита на него.
В края на юли обаче повечето европейски тимове вече бяха готови със селекциите си за новия сезон. И въпреки страхотния имидж изграден през годините Гибона така и не успя да си осигури трансфер. Така изваждането му от националния отбор сложи край на кариерата му изобщо.
Дългият път към върха започва през 1991 г. в Левски. Именно тук Пламен Константинов получава за първи път екипа с №17, който после се превръща в емблема на българския капитан. Година по-късно печели първото си отличие - шампионската титла.
После преминава в Славия, а от там и в чужбина - унгарския Чепел, италианските Джоя дел Коле и Монтекиари, турския Емлекбанк, полския Ястшембски, руския Газпром Сургут, гръцките Арис, Орестиада, ПАОК, Ираклис, Олимпиакос и Панатинайкос.
Константинов е единственият български волейболист, който може да се похвали с две шампионски титли в един сезон. След изтощителните битки в гръцкия Панатинайкос през 2004-та година Пламен се връща за ден до България, а после облича екипа на френския Тур, където по това време играеше и друг българин Владимир Николов. С двамата в състава си тимът се справя с плейофите и печели титлата на Франция.
Страната и шампионатът, към който винаги се връща Константинов обаче е Гърция. Той е пет пъти шампион на страната, четири от златните медали са постигнати с четири различни отбора. Единственият местен клуб, в който е играл повече от веднъж е Ираклис - през сезон 2001/02 и шест години по-късно. И двата пъти тимът от Солун печели златните медали. Именно това е и последният тим в състезателната му кариера.
В националния тим Пламен попада за първи път през 1994 г. Силните му изяви с отбора на Славия, с който същата година печели и купата на България, няма как да останат незабелязани от тогавашния селекционер Брунко Илиев. Присъствието на утвърдените вече Найден и Людмил Найденови и на Мартин Стоев обаче го оставя извън 12-те за мачовете от световната лига.
Истинският му дебют е година по-късно. Начело на отбора за европейското първенство в Патра и Атина е Богдан Кючюков. Той му гласува доверие още в първия мач с Полша спечелен в последствие с 3:0 с основната заслуга на Пламен. В следващия мач с Италия Константинов е на резервната скамейка, но появата му във втория и третия гейм превръща отбора ни в равностоен съперник на непобедимите до този момент "адзури".
България обаче остава на крачка от медалите след загуби в полуфинала от Холандия и в сблъсъка за бронза от Югославия.
Пламен е в състава и за олимпийските игри в Атланта. Две години по-късно - през 1998 г. той успява да дочака своя час. Заема мястото в титулярния състав на отказалия се Найден Найденов. И остана там до 2009 г.
Пътят до успехите от последните години обаче е доста трънлив.
Непримиримият характер на Константинов не веднъж го въвлича и в конфликти. През 2000-та година вече като една от звездите в селекцията на България Пламен обявява, че се отказва от участие в представителния тим.
Причината е лошата организация, която съпътства участието на националния отбор във всеки голям турнир и сериозно завишените трансферни такси, искани от онези, които обличат националната фланелка. Още на следващата година обаче преосмисля рещението си в името на България.
През 2002 г. участието му отново е поставено на карта. Този път заради нежеланието да подпише нововъведените от шефовете договори между играчи и федерация. Контрактите на практика не дават никакви права на волейболистите, но санкциите, които могат да понесат те са сериозни.
След месец разправии посрещачът отново прави компромис и се връща. И пак в името на отбора, на привържениците и на България.
Две години по-късно Пламен официално поема ролята на лидер. След отказването на Николай Иванов през есента на 2004 г. и назначаването на Мартин Стоев като треньор, Константинов получава капитанската лента.
През 2006 г. посрещачът изигра най-силния си турнир с екипа на България. Направи го на световното първенство в Япония, където освен изключителен на своя пост бе лидерът и обединителят, от който тимът се нуждаеше, за да стигне до бронзовите медали. Първи от 20 години насам в този спорт на ниво мъже и световно първенство.
Връхната точка на кариерата му с екипа на България трябваше отново да бъде в Азия. Към олимпийските игри в Пекин отборът и самият Константинов тръгнаха натоварени с очаквания. Вместо това Гибона изживя може би най-трудния момент в живота си и най-голямото разочарование.
Безотговорността на отговорните фактори и едно погрешно решение, взето в Пекин разбиха мечтата за медал на олимпийските игри. Часове преди първия мач на нашите срещу Китай гръмна бомбата - България остава без своя капитан. Гранични стойности в допингпробата извадиха Пламен от състава.
В името на отбора и на собствената си чест Константинов прекоси света два пъти, успя да се включи в последните мачове, но не бе онзи волейболист, който всички са свикнали да виждат.
Тимът бе загубил достатъчно от духа си в срещите без своя капитан, което се отрази и на резултатите му. Посрещачът се опита да спаси неспасяемото, но твърде късно. Вместо като медалист състава ни се върна като пети. Виновни за случилото се обаче нямаше, наказани също.
Първоначалното решение на Пламен Константинов бе още тогава да напусне тима. За трети път в живота си посрещачът размисли по отношение на националния отбор.
"Връщам се заради отбора, заради треньора, заради това, че можем да постигнем нещо, заради хората, които се радват на волейбола", заяви той през март 2009 г. Този път обаче компромисът, който направи не даде резултат.
Поне не този, който самият Пламен очакваше. Но пък сложи едно ново начало. Предстои да видим какъв ще е финалът.
