Преди осем дни малкият уелски клуб Суонзи Сити за някакви си 90 минути извървя пътя до 90 милиона британски паунда, след като спечели финалния плейоф за влизане във Висшата лига на Англия.
Приблизително на толкова се равнява сумата, която "лебедите" ще получат за участието си във Премиършип през следващия сезон, дори и да завършат на последно място.
Само преди девет години обаче Суонзи бе на ръба на фалита и не по-малко чудо от сегашното историческо класиране е как тогава клубът изобщо оцеля.
За разлика от славния успех с 4:2 над Рединг, извоювана на великия стадион "Уембли" и гледана от стотици хиляди или дори милиони по цял свят по телевизията, първата голяма победа, поставила основите на възхода, бе постигната в една хотелска стая през януари 2002 г., а разпилените по пода пенита символизират началото на приказката.
Тогава група местни бизнесмени, които са преди всичко фенове на клуба, го откупуват от омразния собственик Тони Пети, за да го спасят от фалита.
Лондончанинът Пети, който по принцип живее в Австралия, изникна от нищото през 2001 г., купувайки акциите му и обещавайки просперитет въпреки дълговете от 800 000 паунда.
Да, но скоро след неговото идване страховете на скептиците се оправдаха. "Пети твърдеше, че зад него стоят големи австралийски фирми, но бързо стана ясно, че той просто няма пари", спомня си Дейвид Морган, тогава просто фен, а сега един от директорите в клуба.
Самият Пети купува Суонзи от бившия собственик Майк Люис за символичната цена от 1 паунд. За по-малко от седмица начело на клуба той освобождава седем от играчите, а други осем са принудени да приемат 70% намаление на заплатите си. Младата звезда на отбора Стюърт Робъртс пък е продаден на Уикъмб на цена, по-малка от действителната му.
Шокирани от развитието на събитията, феновете на отбора си организират кризисна среща в местен клуб. "Аз бях просто един от най-активно пишещите в Интернет. Бях публикувал няколко свои мнения относно финансовата ситуация в клуба и затова ме поканиха на събирането", разказва Лейф Диниън, който впоследствие е избран за директор на Тръста на привържениците, който е основан след срещата, "Нещата набраха инерция и първо организирахме протест на следващия мач на Суонзи с надеждата, че ще можем да изгоним Пети от клуба".
Проблемът обаче е добре познат на феновете от цял свят - човекът, когото ненавиждат, е собственик на любимия им клуб по силата на закона.
Ситуацията принуждава привържениците да измислят друг начин за справяне с Пети - различен от протестите. Така група местни бизнесмени (или просто малко по-заможни фенове) задейства плана си по откупуването на акциите.
Към тях се присъединява и Брайън Катцен - южноафриканец, живеещ в Ню Йорк, луд по британския футбол, който е искал да купи Суонзи преди Тони Пети, но е бил изпреварен.
Така консорциум от 10 човека отправя официална оферта към собственика. "Аз се занимавах с търговия, Хю Дженкинс със строителство, Стив Пени беше адвокат, Дейвид Морган - застраховател и така нататък. Всички идвахме от различни сфери, но знаехме едно - че трябва да съберем пари, за да спасим клуба, и след това още пари, за да изкараме първия месец", разказва Диниън.
Лице на групата е бившият футболист Мел Нърс, който държи паркинга на стадиона и феншопа на Суонзи. Тъй като клубът му дължи пари, той поисква от Футболната асоциация да го постави под администрация като инструмент за принуждаване на Пети да продаде акциите. Така президентът остава без избор, защото данъчните вече чукат на вратата му и той сам идва при консорциума с въпроса "Искате ли да купите Суонзи?".
Така сделката се осъществява в хотелския апартамент на Пети. "Отне ни четири часа да се договорим. Дадохме му достатъчно пари за акциите, но той настояваше и на този един паунд, който бе платил за клуба. Умишлено събрахме помежду си всички възможно най-дребни монети, които имахме, след което той ги хвърли по нас", спомня си Морган.
Първата крачка е направена, но най-трудното тепърва предстои.
"Бяхме горди, че спасихме нашия Суонзи, но след това осъзнахме, че сме собственици на футболен клуб, а никой от нас нямаше опит в това. Всички бяхме бизнесмени, но футболът е напълно различна сфера. Какво трябваше да направим сега?", разказва Диниън, "Спомням си пресконференцията на следващия ден. Гледахме уплашено като зайчета в светкавиците на фоторепортерите".
Към този момент задълженията на клуб са нараснали на 1,7 милиона паунда, което принуждава новите собственици да поискат преструктуриране на дълга, преди да се е стигнало до отнемане на точки от Футболната асоциация. След като плащат първо данъците на държавата, 90% от останалите кредитори се съгласяват на отстрочки и голямо намаление на плащанията.
"След това дойде едно от най-трудните ни решения", продължава Диниън, "Много хора бяха ощетени. Хора, които бяха работели добросъвестно за Суонзи. Знаехме, че този ход няма как да ни направи особено популярни, но бяхме принудени да съберем служителите на клуба и да ги помолим да се откажат от възнагражденията, които имаха да получават".
След всички тези мерки задълженията са намалени на 500 000 паунда, които биват изчистени в рамките на няколко месеца.
Така връзката между клуба и града става още по-силна, защото всички фенове, знаят, че хората в ръководството са привърженици като самите тях.
"Няколко човека работехме безвъзмездно всяка седмица от минимум 25 часа до колкото време е необходимо. Беше тежко и трябваше да правим трудни избори, но вярвахме, че обществеността стои зад нас", казва Диниън.
"Като се замисля от дистанцията на времето, беше лудост да се съглася да стана шеф на футболен клуб, без нито аз, нито някой от останалите да има каквато и да била идея как функционира подобна организация", допълва президентът Хю Дженкинс, "Всяко решение, което взимаш, излиза в медиите и става обект на критика. Така израстваш неусетно в работата си. Живеехме седмица за седмица, покривайки най-необходимите разходи на Суонзи от собствените си джобове".
И докато финансовите проблеми постепенно биват преодоляни, на дневен ред е и оцеляването в професионалния футбол, тъй като "лебедите" също така са застрашени от отпадане от Лига 2 - четвъртото ниво в Англия. Така се стига и до решението да се намалят цените на билетите, за да е подкрепян отборът от пълен стадион.
От следващия сезон "лебедите" се местят от 11-хилядния "Веч фийлд" на 20-хилядния "Либърти стейдиъм" и историята я знаете - промоция, промоция и пак промоция.
Така онзи един паунд, платен някога от Тони Пети, за осем години се превърна в 90 милиона, благодарение на разумната финансова политика, поддържането на местната идентичност и смелостта в избора на мениджъри.
"Мисля си, че всички вярвахме в чудеса. Но не и че се случат толкова бързо", казва Диниън.
"Ние всички сме фенове на "лебедите". Като деца сме пътували по гостувания, за да подкрепяме отбора. Първите шест месеца бяха ад, но ние бяхме решени за нищо на света да не допуснем клуба да се затрие", включва се Морган,
"Надявам се, че Пети ни гледа. Нямам представа дали му пука, но ако не беше той, нямаше сега да сме членове на Висшата лига"...
