Без да блести, без да се опитва да прави нещо неприсъщо за себе си, без дори да се докосва много често до топката, Оливие Жиру донесе ценни три точки за Арсенал срещу УБА с попадението си в 87-ата минута за 1:0 и направи Боксинг дей в английската Висша лига малко по-хубав за феновете на „артилеристите“.
И ако през миналия сезон щях да се моля в любимата му 70-а минута Арсен Венгер да го смени, то в този двубой знаех, че на терена със сигурност има един човек, който трябва да изиграе мача докрай.
Защото колкото талант, фантазия, скорост и класа да имат лондончани в офанзивен план, френският централен нападател е единственият, носещ нещо различно – факт, който винаги бива добре онагледен, когато десетките къси подавания на Арсенал пред противниковото наказателно поле не носят нищо повече от процентно превъзходство във владението на топката.
Да, понякога това „различно“ не кара трибуните да ръкопляскат и Жиру изглежда смехотворно тромав и непохватен, когато покрай него заблестят фойерверките от финтове на Санчес. Но в голяма част от случаите дори ангажиращото му физическо присъствие е напълно достатъчно.
Още при самото пристигане на Оливие през 2012 г. от Монпелие долових нещо чаровно в излъчването му на терена, но нищо повече.
Това бяха начинът му на движение, гримасите при пропуск, полетът при отиграванията с глава, и как винаги търси камерите с поглед, след като отбележи гол… Нямаше обаче как да спечели феновете в онзи сезон, защото повече приличаше на поредната френска примадона, която Венгер ще толерира, отколкото на кошмар за бранителите на противника.
През първата си кампания във Висшата лига Жиру вкара 11 гола. В следващите години представянето му се подобряваше, понасяйки критики в същото време. Колкото и неестествено да изглежда тези две понятия да вървят ръка за ръка.
Статистически французинът се превърна в един от най-успешните нападатели в историята на Арсенал, а съотношението между броя на изиграните мачове и отбелязаните голове на хартия бе впечатляващо. И все пак, в продължение на още три сезона аз, както и много други фенове на отбора, не виждахме в него човека за големите мачове.
Той не беше лидерът, способен да вкара от нищото, да те кара да гледаш изпълнението му на повторение. Или поне да създаде чувство у феновете, че може и да не е най-великият на планетата, но е готов да умре за отбора. И да получи поне потупване по рамото от легендата на клуба Тиери Анри, вместо само забележки.
Е, това се промени през сезон 2016/17, въпреки че французинът не играе толкова често.
Оливие Жиру доказа, че не е просто някакви числа – 6 гола и 3 асистенции за 511 минути игра. А футболист, способен да вгорчи следобеда на Манчестър Юнайтед, когато всъщност трябва да те бият 5:0. Играч, който да успокои ситуацията, когато Лудогорец те шокира, въпреки че на стадион „Васил Левски“ в София съотборниците му целенасочено не влизаха в комбинации с него. Или да накаже Уест Бромич за скуката, която поднася по празниците.
Всичко това ме направи фен на Жиру
Подчертавам „фен“, защото анализирайки играта му в предишни години, винаги съм отчитал, че той е сред най-добрите във Висшата лига.
Но неутралното анализиране няма нищо общо с емоцията на фена, която те кара да си пожелаеш още едно неприсъщо за стила на Арсенал центриране в наказателното поле, когато нещата не вървят. Защото знаеш, че някъде там е Оливие Жиру, способен да направи това, което никой друг в тима не може.
