Обикновено статиите по темата започват с условната конструкция "ако беше - щеше": "Ако Гунди беше жив, на 4 май 2010 щеше да навърши 67 години". Отказвам се от нея и започвам с: Гунди навърши 67 години.
Няма начин да не е жив някой, който, макар и починал преди 37 години, продължава да буди толкова емоции и такава дискусия в обществото. Бих казал, че градусът на дискусията е показателен за състоянието на самото общество.
Всяко здраво общество почита героите си. При нас се появяват лозунги, изписани по транспаранти на стадионите, които най-меко биха могли да бъдат определени като малоумни, родени в главите на съвършено болни хора, като "Витиня бойс" или "Гунди е шофьор" (тези двете са от по-малко грозните).
То не бяха спорове заслужава ли да бъде футболист на века или не трябва, имал ли е успехи или не, бил ли е наистина толкова положителна личност, какъвто е ореолът му. Немалка част от българското общество ангажира енергията и емоциите си в подобни дебати, които са повече от безмислени, защото спориш ли с глупак, сам ставаш такъв.
Някой ще каже - защо възхваляваш Гунди, след като не си бил роден и не си го гледал. Да, за съжаление не съм бил благословен да се докосна на живо с магията на най-големия български футболист, но и съм късметлия за две неща - живял съм само за десет години в комунистическия режим и не съм бил принуден да преживея драмата със смъртта на Аспарухов, накарала 550 000 души да отидат на поклонението пред тленните му останки.
Нека да се замислим какво би накарало днес половин милион българи да се съберат за една и съща кауза, която отгоре на всичко не е свързана пряко с никоя от физическите им потребности.
Гунди беше герой, олицетворение на античния идеал за физическа и духовна красота "калокагатия" в живота си, и стана символ след смъртта си. Никой не го надмина в радостта и обичта, които будеше у хората, никой не го надмина и в завистта, която пораждаше у посредствените умове.
Така беше през ХХ век. Дано един ден България отново да роди своя Гунди, независимо с фланелката на кой отбор.
