"Музиката изразява това, което не може да бъде изказано с думи, и това, което не може да остане неизказано". Този цитат е на френския поет и писател Виктор Юго. С него той успява да обясни необяснимото и да даде на музиката онази лекота, която е трудно да бъде разказана с думи.
И след романтичното определение за този вид изкуство, нека се върнем в една друга действителност - онази, българската, която понякога е трудно да се обрисува с думи, точно като музиката.
Миналия петък група депутати от ВМРО внесоха предложение в парламента за квота за българска музика в радиата и телевизиите, която да изисква поне 1/3 от излъчваното съдържание да е българско. Идеята - да се запази българската култура.
Такива квоти има в страни като Швейцария, Великобритания и Франция и на теория всичко звучи някак позитивно, вдъхващо надежда и прокрадващо най-сетне минимална светлина в този толкова дълъг и тъмен тунел, в който някак все се намираме.
Първоначалната идея на внесеното в парламента предложение тръгва от „Музикаутор".
В поръчано от тях проучване на социологическата агенция „Алфа рисърч" се казва, че 72% от българските граждани изявяват желание за повече българска музика в радио и телевизионния ефир. Процентът наистина е голям, но дали тези малко над 1000 души, участвали в проучването, наистина са разбрали какво се има предвид под „българска музика" и „българска култура".
Това е и притеснителното тук - в тази иначе добре изглеждаща картина никъде - нито в предложението на ВМРО, нито в проучването - не се посочва какъв е жанрът на тази българска музика, нито кой точно аспект от понятието "българската култура" целим да запазим.
С други думи - в загадката се пита каква точно музика ще включва тази 1/3 квота. Както и кой точно ще следи тези нови норми да се спазват.
Разбирането за култура е толкова индивидуално, а понятието започва бавно и полека да се размива във всичките му смисли.
В случая, ако погледнем модерната музикална сцена у нас, какво от видяното ще попадне под тези две понятия - „българска музика" и „българска култура"?
Защото, като си говорим за "култура", чалгата отдавна покрива и двете понятия. Въпреки че жанрът смени доста лица, той продължава все така успешно да пази мястото си в обществото.
И да, днес чалгата вече присъства на най-невероятни места - в модата, в поведението, в отношението между хората, във флирта. Дори вече не говорим само за музикалния стил "поп-фолк", произвеждан с печата на Митко Пайнера. Напротив.
Тя все повече влияе върху нюансите на съвременната поп музика с нейните антилопи, базуки и т.н. Чалгата отдавна не е просто чалга.
Тя е подхранвана и от голяма част от телевизионните програми, където се лансира популярната рап музика в лицето на бързо изгряващи звезди с "яки дупари", които щом се появят на екран "напра'о ни убиват".
Понякога написани на „шльокавица", текстовете им поставят скъпата кола, парите и наркотиците над позагубените и отхвърлени добродетели. А най-лошото е, че зрителите все повече свикват с това и започват да го приемат като нещо нормално.
Дори вече ставаме свидетел на разговори, в които млади момичета предпочитат да дадат 600 лв. за хиалурон в устата, отколкото за семестър в университета.
Та тази култура ли искат да запазят депутатите от ВМРО?
Разбира се, има и други популярни (и не съвсем популярни) алтернативи - стари и нови шлагери, често безинтересен денс поп, който с нищо не може да се запомни, както и някои интересни алтернативни проекти, на които обаче широката публика все няма време да обърне достатъчно внимание.
В радио ефира нещата изглеждат по-леки - този жанр по някакъв начин е центриран само на определени честоти. На станциите, които наистина се опитват да докарат културата до ушите на слушателите с класическа и джаз музика, например, им се лепят етикети, като „това е демоде" и „кой ти слуша тия глупости".
Идеята на „Музикаутор" никак не е лоша, но кой ще стои зад въпроса с контрола, с който все се дъним?
Кой ще определя „Що е българска музика и подходяща ли е тя за родния ефир?". Дали с тази квота не се рискува чалга културата да навлезе още по-агресивно в ежедневието на хората? Все въпроси от екзистенциален характер, които често остават без отговор.
И докато някои от депутатите в парламента все още не могат да различат кога една сръбска или гръцка песен спада към жанра на чалгата, нека си останем с едно на ум за идеята за квотите. Това, че една идея на теория звучи добре, не е задължително да е факт и на практика.
