Преди 5 години Роджър Уотърс разби Стената в София с една-единствена дума: ОСТАВКА. Беше горещото лепкаво лято на протестите срещу Орешарски, свинята от Animals беше мъчително реалистична карикатура на истинската BG Животинска ферма, а "Mother, should I trust the government..." звучеше така, сякаш е писана преди 3 минути, не преди 3 десетилетия.
Пет години по-късно София отново вибрира с космическите композиции на Pink Floyd. Карикатурен Тръмп се хили на стената с прасетата, заедно с Ангела Меркел и Тереза Мей, а Уотърс призовава "Съпротивлявайте се" с вдигнат юмрук във въздуха.
Концертът спира за кратко преди бисовете, а паузата е отделена за реч срещу вредите от антируската пропаганда, заплахата от нова война в Близкия Изток и напомняне за съветските жертви във Втората световна война.
Изгубена в превода или в разпадналия се контекст, антисистемната кауза започва да изглежда като разочароващ огледален образ на... опорните точки на Системата.
Тук проруската пропаганда не е апокриф, тя е всекидневие.
Нейни носители са председатели на парламентарни групи, вицепремиери, бивши и настоящи ръководители на службите за сигурност, армията, полицията, църквата, журналисти в държавните медии, предизборни "оракули", фабриканти на обществено мнение, партийни инженери. Проруски кандидат беше избран за държавен глава съвсем наскоро, проруска беше и властовата комбинация от преди 5 години, затова тогава думата "ОСТАВКА" взриви от вълнение публиката му.
Взривът е реакция от травмата, присъща за Тъмната страна на Желязната завеса. Травма, която някога само изкуството можеше да лекува. Именно музиката беше символ на свободата, на съпротивата срещу тоталния контрол, цензурата, номенклатурата, Комсомола, кича, новговора, "разведрения" застой, фалшивите идоли, мокрите целувки на диктаторите, заглушените радио вълни, задавените викове за помощ на цяло поколение.
През 2018 г. в България сенилните касапи, колониалните вредители и нелечимите тоталитарни мозъци не са поставени под запрещение, както искаше Роджър Уотърс във "Fletcher Memorial Home", защото никога не са отпускали хватката.
И все пак - това, което българската аудитория на Уотърс би трябвало да знае, е, че на 74 години той е такъв, какъвто е бил и на 24.
Той е момчето, изгубило баща си във войната; той гневният млад човек, който се смазва до парализа от живота на конвейр и в тихо отчаяние; социалист по убеждение, сравнил Маргарет Тачър със "стара вещица с хладина на натрошено стъкло" в Pigs от 1977.
Нито творецът е длъжен да пази политическите си пристрастия за себе си, нито публиката му е длъжна да го следва отвъд онова общо поле на универсалния език на свободата и любовта, особения белег за принадлежност, която не подлежи на репресивен контрол - музиката.
Иначе всяко смесване на жанровете "в паузата преди биса" ще звучи в дисонанс.
