Това беше тиха, тиха вечер за Манчестър Юнайтед. И не само за отбора на Жозе Моуриньо на терена, но и за феновете на трибуните. В същото време, гостуващите около 2000 привърженици на Севиля пееха и създаваха атмосфера на „Олд Трафорд“, докато тези на „червените дяволи“ мълчаха в недоумение.
Всички знаем, че 0:0 е коварен резултат във футбола, но Юнайтед го превърна в трагичен срещу Севиля. Когато съставите на двата отбора излязоха, беше ясно, че отново ще гледаме моуриньовски мач. Маркъс Рашфорд бе единственият, който спорадично заплашваше (дори не вратата) защитата на гостите, а представянето на останалата част от отбора бе посредствено.
Дълги топки в търсенето на буйната коса на Маруан Фелайни и почти голата глава на Ромелу Лукаку. Бавна игра. Феновете крещяха „Атака! Атака! Атака!“ Но Жозе Моуриньо не обича да атакува. Вместо това, тимът му изглеждаше неориентиран и немотивиран. Сякаш излязъл за победа на ходом. За победа по право.
Победите по право отдавна вече не са в природата на Манчестър Юнайтед. Те си отидоха, когато сър Алекс Фъргюсън слезе от трона си преди почти пет години. Горе-долу оттогава „червените дяволи“ не са прескачали фазата на 1/8-финалите. По-точно от 2014-а, когато провалът Дейвид Мойс все още лежеше на старите лаври на сънародника си и стигна до четвъртфиналите, където бе отстранен от Байерн Мюнхен, а малко по-късно и уволнен от Юнайтед.
И вместо да се фокусира върху това, Спциалния реши да се хвали. Да се хвали, че е бил Юнайтед. Да се хвали на гърба на разочарованието на феновете. Да се хвали на гърба на отпадналия негов тим, който се явява и негов работодател.
„Не е краят на света. Седял съм тук два пъти в Шампионската лига и на два пъти отстраних Манчестър Юнайтед на „Олд Трафорд“. Седях тук с Порто – Ман Юнайтед аут. Седях тук с Реал Мадрид – Ман Юнайтед аут. Не мисля, че това е нещо ново за клуба“, каза нахално Моуриньо на пресконференцията си след мача.
Никога в историята си „червените дяволи“ не са имали мениджър, който толкова нагло да се подиграва с историята на клуба и с феновете.
Когато обаче бе запитан какво може да каже за едва четирите точни удара във вратата на Севиля, Жозе ги нарече „просто статистика“. Не посмя обаче да отбележи, че това е „просто статистика“ срещу отбор, който допусна по пет гола на път пети през сезона досега. Срещу отбор, който е пети в първенството си.
Но на Моуриньо не му се говореше за това. Не му се говореше и за 350-те милиона евро, които похарчи, откакто застана начело на Юнайтед. Не му се говореше защо не може да накара Пол Погба да показва играта, на която всички знаем, че е способен, защо безполезната отбранителна кула Фелайни все още е в отбора и защо така безпардонно говори за клуба, за който работи и чиито фенове досега стояха зад него. Въпреки че той ги „даряваше“ с нищо друго освен скучна игра и второразредни трофеи.
Но дори купите или липсата им не са това, което най-много притеснява туптящите за Юнайтед сърца. На „Театъра на мечтите“ много често красивата игра е била на по-голяма висота от парчетата метал и точно тук идеологиите на клуб и треньор се сблъскват челно.
Още от времената на Мат Бъзби, та чак до златната ера на сър Алекс Фъргюсън „Олд Трафорд“ е бил синоним на зрелище и чак след това на доминация и европейски успехи. Впечатляващата, атакуващата игра е в ДНК-то на „червените дяволи“ и това не се променяше в продължение на десетилетия. И точно поради тази причина не отпадането на 1/8-финалите в Шампионската лига е притеснителното за феновете, а тоталната скучноватост и липса на какъвто и да е блясък през всичките 180 минути в двубоя срещу Севиля.
Междувременно, Бен Йедер направи това, което Оле Гунар Солскяер е правил точно на „Олд Трафорд“ безброй пъти и се превърна в златната резерва за андалусийците. Стивън Н'Зонзи бе господар в средата на терена, а от най-големия провал в Серия „А“ Винченцо Монтела бе възхвален като тактически гений, който надхитри Моуриньо и прати автобуса му в гаража. И всичко това без да изневерява на атакуващия стил на Севиля, който Юнайтед, като че ли, забрави как се изповядва.
Пет години без титла в Англия са прекалено много за най-доминантния отбор в ерата на Висшата лига и най-титулувания английски тим в историята. Феновете на Юнайтед вече се страхуват, че отборът им върви по стъпките на Ливърпул и бавно, но постепенно, ще свали короната си и няма да се намери новият сър Алекс Фъргюсън, който да я постави обратно на главата му.
Що се отнася до Европа, „червените дяволи“ никога не са били европейски гигант в смисъла на Реал Мадрид и на Барселона през последните 15-ина години. Никога не са имали победните серии от по няколко поредни трофея на Аякс, Милан, Байерн Мюнхен и Ливърпул.
Да, Юнайтед е вдигал купата с ушите на три пъти, между 2008 и 2011 година изигра цели три финала и веднъж дори триумфира, но това бе в период, в който Реал бе повече от десетилетие без трофей, а освен Барселона, останалите грандове в Европа бяха в такава криза, че дори Челси на Роберто Ди Матео спечели Шампионската лига.
Най-важното сега е не толкова споменът от мача и загубата срещу Севиля, а по-скоро начинът на игра, да бъде заметен под някоя огромна купчина килими и да бъде зарязан там. Завинаги. А Юнайтед да се превърне отново в онзи Юнайтед, който мачкаше в Англия, и който ако невинаги побеждаваше в Европа, то стряскаше абсолютно всички и винаги бе слаган сред фаворитите за трофея.
Дали с Жозе Моуриньо начело, или не – това е въпрос, над който шефовете в клуба трябва да намерят отговор най-късно до началото на лятото. Защото след това започва подготовка за новия сезон и е хубаво, който я води, да знае, че му е дадено достатъчно време за работа и място за оправдания няма.
