Луис Суарес написа автобиография, публикувана на английски и испански тази седмица. Вестник "Гардиън" извади екстракт от най-любопитното в нея, а заглавието на книгата е показателно: "Отвъд границите". Ето части от четивото, свързани с ухапването на Джорджо Киелини на световното и наказанието му за 4 месеца извън футбола:
"Веднага разбрах, че съм подвел хората. Оскар Табарес бе в лошо настроение в съблекалнята, а аз не вдигах поглед към съотборниците ми. Не можех да погледна и Маестро Табарес, нашия треньор. Той каза на журналистите, че нищо не е видял. Играчите ми казваха, че може би нещата не са толкова зле. Но аз знаех какво е станало.
На следващия ден Табарес ми каза: "9 мача. Но не е само това - нямаш право да си тук с отбора, трябва веднага да напуснеш лагера."
Аз исках да остана със съотборниците ми, а и виждах, че отборът умря емоционално. Потънаха. Исках да остана и поне мъничко да се реванширам, като подкрепям отбора отблизо. Но не можех.
Бях като престъпник. По-лошо дори. Да ми забранят да играя - приемам, но защо да не съм със съотборниците ми?
Те ми казаха, че не мога да ходя на работа. ФИФА разгърна огромната си власт в това наказание. Никога не бяха наказвали някого така. Аз не счупих крака на играч, не разбих носа на някого като Тасоти пред 1994 г. (срещу Луис Енрике на световното). Не ударих някого с глава пред целия свят като Зидан. Неговото наказание бе три мача.
Знам - това бе третото такова провинение, затова го приех. Нищо, че ухапването не наранява никого трайно, както го прави грубото нарушение или удара в лицето.
Адреналинът в един мач е толкова силен, че мозъкът невинаги работи. Напрежението е огромно и все някъде трябва да избие. През 2010 г. срещу Отман Бакал това бе много важен мач, резултатът бе равен, а на мен играта изобщо не ми вървеше. Самообвинявах се, че аз съм виновен за това, че отборът няма да победи. И се стигна до ухапването, не можех да удържам вече гнева.
С Иванович през 2013-а трябваше да бием Челси, за да останем в играта за топ 4. Играех ужасно, направих глупава дузпа за съперника с ненужна игра с ръка. Изпускахме мача. Аз пак усещах, че подвеждам отбора си.
Преди да ухапя Киелини изпуснах страхотно положение. Резултатът бе 0:0. Ако Буфон не бе спасил удара ми и бяхме повели, никога нямаше да има случай "Суарес и Киелини". Но аз пропуснах. И всичко излезе от контрол.
След мача си казваш: Как може да си толкова глупав!? Но тогава сърцето, пулсът и мозъкът работят нормално. А в 70-ата минута при 0:0 в главата ти има само едно: Изпуснах, отпадаме от световното!!
Страхът от провал е облакът, който хвърля сянка над мен от години. Няма логика, фактът че ме гледат милиони по света не променя нищо.
Също така няма логика, че през 2013-а играхме с Чили и съперник ме хвана за топките. Аз го ударих. За това не бях наказан. Това е допустим отговор на провокация, така го тълкуват.
Когато се обадих на Бранислав Иванович след ухапването, го питах - ще подвигнеш ли обвинения срещу мен. Той категорично каза: Не! Благодарен съм му. Циркът щеше да стане още по-голям.
Изключвам на терена, правя неща като в транс. Понякога брилянтен гол или пас също е в такъв момент. Това не искам да изгубя в играта си. Двете неща вървят заедно, трябва да успея да контролирам лошата страна.
Ливърпул уреди среща със спортен психолог след инцидента с Иванович. Говорихме над два часа. Но отказах да го направя отново. Не искам да съм твърде уравновесен и спокоен на терена. Ще изгубя това, което ме прави Луис Суарес.
Аз бих убил, или бих се самоубил, само за да спася излизаща в тъч топка в 90-ата минута. Такъв съм. Ако не ми върви в първите минути, ставам яростен. А тогава има риск при всеки контакт със съперник.
Защитниците също го разбраха. Филип Сендерос от Фулъм ме настъпваше по глезена до петата минута, след което казваше: "Сори".
Вече съм по-спокоен. Когато бях юноша, веднъж изтичах 50 метра да споря със съдията, той ми показа червен картон, а аз го ударих с глава. Не се гордея с това.
Научавам се да споделям. Винаги съм бил затворен, държал съм всичко в себе си. Но в Ливърпул се научих, че има хора, с които можеш да поговориш. Сега в Барселона вече също срещнах такива.
През лятото след случая с Киелини останах сам в Уругвай, само със Софи, съпругата ми. Говорихме много, просто се разхождахме из парковете и говорихме.
Чувствах се по-добре. Усещам, че съм променен. Но истината е, че е така, защото в момента не играя. Когато започнат мачовете ще дойде истинският тест."
