Феновете в България, особено тези, които са гледали световното в САЩ през 1994-та, едва ли помнят Хенрик Ларсон с добро. 22-годишният тогава талант вкара един от головете за разгромната победа на Швеция над България с 4:0 в Лос Анджелис в мача за третото място.
Но извън лошите балкански спомени (за други ще стане дума след малко) Ларсон бе емблематична фигура на терена. Неговата звезда блесна именно преди 30 години - на Мондиала в САЩ, където вкара решаващата дузпа в четвъртфинала срещу Румъния, а след това се разписа и в редовното време във вратата на Борислав Михайлов.
"Още от дете чувах постоянно, че не мога да направя това или онова, защото съм малък и незначителен - разказва за детството си Ларсон. - Баща ми беше моряк от Кабо Верде, а майка ми обикновена работничка във фабрика. Винаги ми се е налагало с много усилия да печеля уважение - първо на училищния двор, след това на терена. Но още тогава ми стана ясно - ако не се защитаваш, ставаш плячка. 90-те години във футбола не бяха най-толерантното време в историята. Постоянно ми се случваше да ме псуват, осмиват, да ме дърпат за плитките... Налагаше се да потискам често чувствата си на терена. Ако бивах фаулиран, си налагах да стана веднага, за да им покажа: "Не можете да ме нараните." Обикновено се усмихвах в лицата на противниците и това тотално го изкарваше извън релси."
Самият Хенрик е близо до това състояние преди дузпата срещу Румъния.
"Първите пет изпълнения бяха минали и треньорът Томи Свенсон ми каза: "Ти си следващият!". Бях на 22 и цялото ми тяло трепереше - спомня си Ларсон. - Не исках да съм този, заради когото приключва нашата мечта. Патрик Андерсон видя колко съм неспокоен и ми тикна в ръцете някаква метална кутийка. Вътре имаше тютюн за дъвчене. Успокои ме, вкарах и отидохме на полуфинал."
През 1997 година Ларсон преминава от Фейенорд в Селтик, за да се превърне в легенда за "детелините".
"Исках ново приключение - започва разказа за шотландския си престой шведът. - В първата ми година в тима Рейнджърс бяха на път да спечелят 10-ата си поредна титла. Два кръга преди края имахме директен мач с тях. Ако спечелехме, ние ставахме шампиони, но двубоят завърши наравно. След срещата един възрастен фен падна на колене пред мен и със сълзи в очите ми каза: "Донесете ни тази ш**ана титла. Дотогава гледах на нещата малко повърхностно, но в този миг си дадох сметка - ние трябваше да го направим за нас и за хората, които живееха за клуба. В последния кръг победихме и взехме титлата."
Ларсон вкарва 174 гола в 221 мача за "детелините". За седемте сезона в Глазгоу шведът печели четири титли, два трофея от турнира ФА къп и две Купи на лигата. А феновете без колебание започват да го наричат Краля.
"Един ден по-големият ми брат ми звънна и ми каза нещо, което ме разтърси. Беше видял дете с фланелка с моя номер и надпис "Бог". За мен беше леко смущаващо хората да лепят плакати с моя лик или да носят фланелка с №7 заради мен. Но днес от перспективата на времето това е много ласкаещо. Относно прякора ми ще кажа едно - винаги съм поставял отбора над личната амбиция. И винаги, дори да съм бил най-талантлив от всички, съм се хвърлял да върша и много черна работа. А феновете усещат и виждат това", уверен е Ларсон.
След Селтик шведът реализира една своя мечта - подписва с Барселона. И се превръща в любимец на големия Роналдиньо.
"Още в първия ми ден в Барса Рони ми разказваше как ме е гледал с обожание на световното през 1994-та. Наричаше ме "образец" и "идол". В началото мислех, че ме занася. Беше страхотен, през 98% от времето беше усмихнат. Когато влезеше нахилен в съблекалнята сутрин, няма как да не ти предаде тази енергия и на теб самия", смята Ларсон.
Звездният миг на Хенрик идва във финала на Шампионската лига срещу Арсенал през 2006-а.
При 0:1 шведът влиза в игра в 61-вата минута и първо пропуска топката към навлизащия от дълбочина Ето'о и камерунецът изравнява, а в края на срещата асистира за победния гол на Жулиано Белети.
"Партито за триумфа беше най-якото в живота ми и първото, в което останах тотално трезвен. Исках да изживея съзнателно всяка секунда от него. Жена ми беше с мен, по-големият ми брат, най-добрите ми приятели. Напуснахме дискотеката последни. В двора на хотела съпругата ми изведнъж започна да пее: "Шампиони, шампиони". И в следващия момент един от прозорците на хотела се отвори, а оттам се показа купата. Държеше я Тиаго Мота. От друг прозорец се показаха Джовани ван Бронкхорст и Деко и всички запяха. Неповторимо", умилява се Ларсон.
Шведът вижда и тъмната страна.
След мач на националния отбор на 6 юни 2009 година мениджърът на тима му казва, че трябва да се обади на жена си. "Първо си взимам душ и тогава", отговаря Хенрик. Но обаждането не търпи отлагане. Неговият по-малък брат, тогава на 35, е починал.
"Той беше наркозависим. Знаехме, че този ден рано или късно ще дойде. Гледах как той затъва, но не можех да направя нищо - тъгува шведът. - Аз имах всичко, а той живееше в ада. Аз, футболната звезда, която цяла Европа почиташе, бях тотално безсилен. В този момент си дадох сметка, че смисълът на професионалната ми кариера е тотално маловажен. И реших да спра с футбола."
Тогава Ларсон трябва да преживее и цялата медийна шумотевица покрай случая. Наред с цялата мъка.
"Медиите спечелиха пари тогава от нашето страдание. Изискваха от мен да се държа професионално, защото съм бил модел за подражание за младите. А къде беше вашата функция в обществото? - риторично пита Ларсон. - Бяха обградили къщата ми дни наред. Цяла Швеция знаеше, че брат ми е починал преди аз да разбера. Притесняваха родителите ми само и само да се докопат до информация.
Аз щях да ги изтърпя, но тези хора бяха тотално беззащитни в мъката си. Видях ги как остаряха с 10 години, когато го погребахме. За съжаление никакви пари и никой лекар не успя да прогони демоните му. Той дори си смени фамилията, за да ме защити от деянията си. Бих заменил всеки гол и спечелена титла за това той да е сред нас днес. Но няма такива сделки. За съжаление тази болка ще остане в мен завинаги."
