Дали харесвате стила на отборите на Пеп Гуардиола, дали ви допада начина, по който той се държи край тъчлинията... Въпрос на лично мнение и на пристрастия, защото във футбола, както и в живота, често предварително сме определили "добрите" и "лошите". Черното и бялото.
Тук имаме типичен пример:
- Сити са такива, такива и такива - те имат парите от Абу Даби, неизчерпаем ресурс, те са символ на икономическата експанзия на Залива в европейския спорт и т.н.
- Пеп е треньор, работил само в мегабогати клубове-империи, разполага с който играч пожелае и т.н.
До някаква степен тези стереотипи са базирани на факти, но останалото е въпрос на тълкувания. И ако след победата на Сити на финала над Интер вече със сигурност сме принудени да причислим този клуб към семейството на най-големите в Европа - които имат Купата с ушите във витрината, то никой не може да ни спре да продължим да опитваме да тълкуваме и дискутираме постигнатото.
А и - Пеп е треньор само в грандовете Барса, Байерн и Сити, защото Барса, Байерн и Сити са искали точно него. Сигурно има причина.
Само по себе си - феноменално. Да направиш требъл е свръхусилие дори, когато Порто (все пак дубъл с титла и купа в Португалия не е като в Италия и Англия, да кажем) или ПСВ го стори. А какво остава за отбор от Висшата лига, Ла Лига или Серия А.
Пеп го постига за втори път. И по това вече е единствен.
Между двата сезона - онзи от 2008/09 година с Барселона и този със Сити, има доста прилики. Има и някои разлики. Но общото е, че отново за него се говори като за №1 в треньорската професия. А онзи сезон - да не забравяме, бе негов първи в голямата игра, след като бе водил само дубъла на каталунците до този момент като наставник. И то - само за 12 месеца. Вторите 12 месеца в кариерата му на треньор донесоха требъл. Това май остава встрани от вниманието, а е доста впечатляващо.
В онази година Пеп и Барса пометоха всичко по пътя си в Ла Лига и в Европа, но преди на полуфинал да срещнат Челси. Онзи незабравим мач, в който съдията Йовребо просто бе решил, че лондонските "сини" няма как да идат на финал. Не че Гуардиола има някаква вина за това. Но остава паметно. И това е винаги бухалка в ръцете на онези, които искат да оспорят постиженията на треньора. А дали е справедливо да го удряме с нея?
Защото онази Барса преоткри футбола.
Меси стана "фалшива деветка", след като до този момент бе един искрящ флангови играч. Пресата работеше здраво, а триъгълникът Бускетс-Шави-Иниеста направо не даваше топката на съперника. Лесно се забравя, че този триъгълник го нареди за първи път Пеп, при Рийкард преди него го нямаше.
Същото е и с позицията на Лео. Лесно е да кажеш, че "то там имаше такива играчи, че всеки щеше да стане първи". Припомняме факт: В предходния сезон Барса бе трети с 18 т. зад Реал. Със същите играчи, като новите бяха Алвеш, Кейта, завърналият се Пике и Бускетс, когото Гуардиола дръпна от втория тим. Трудно е да ги наречем към онзи момент звездни трансфери, нали?
А как се промени отборът? На моменти мачовете бяха безинтересни, футболът ставаше игра на половин терен, а отборите срещу Барса имаха за цел да пуснат по-малко голове и да "избутат" до 90-ата минута, когато с облекчение да се приберат в съблекалните.
Да ви напомня за този Сити? На моменти - категорично.
През този сезон отборът на Пеп е неоспорим шампион в Англия, а изоставаше с 8-9 точки от Арсенал, при това след Нова година. Просто бе безпощаден в последните три месеца от сезона. На моменти биеше с такава лекота, че съперниците брояха секундите и минутите, за да свърши мачът.
И пак - дойде Рубикон, този път на финала, когато късметът и футболните богове погледнаха с добро око на Пеп - защото Интер в събота вечер в Истанбул трябваше да води, а после и да вкара поне два пъти за 1:1, а нататък - един дявол знае накъде отиваше финалът. Но не стана.
Казват, че разликата между добрите и наистина големите отбори е, че вторите знаят как да бият дори, когато не играят добре.
Сити на финала в Истанбул не игра никак добре, далеч от собствените си стандарти. Барса преди 14 години в Лондон в онзи реванш с Челси бе надигран, не игра добре. Но Иниеста я ритна в 90-ата минута под гредата и - финал.
Аргументът за това, че спечеленото е дошло и с късмет, играе. Но от друга страна - кой печели без късмет във футбола? Нима не се случва винаги, когато имаме голямо постижение?
Жозе нямаше ли късмет Порто да изравни с единствения си удар на "Олд Трафорд", преди да направи големия си пробив през 2004-та с купата на шампионите?
Или Клоп - да не влезе четвърти гол за Барса в първия полуфинал, когато Усман Дембеле изпусна от пет метра сам? Та в реванша Ливърпул да направи таткото на всички обрати и после да вдигне купата?
Или пък сър Алекс - да се сетим за 1999-а и финала, в който Байерн надигра Юнайтед, счупи гредите, но накрая два корнера обърнаха мача... Помни ли го някой? Това е футболът. А като ти е писано, че това е твоят сезон... Няма спиране.
Друга една тема около Гуардиола обаче е по-интересна. Много се говори за това как той променя футбола, а не просто печели в него. И аргументите за това са немалко. Системата на игра на Барселона бе новаторска. Как Сити гази във Висшата лига - също е нещо невиждано, като Стоунс влиза като още един халф, после се прибира, когато се брани собственото наказателно поле. Как понякога отборът се защитава само с един или двама, а в следващия момент - петима. И как обръчът така стяга противника около наказателното поле, за да дойде точният пас в точния момент...
Въпросът е - за добро ли е това "променяне на футбола"?
Обясняваме защо го повдигаме. ОК, нововъденията, експериментите и "безумната смелост", която има Пеп да го прави, това е ясно. И предизвиква един куп оди за него от анализаторите.
Но може ли да го направи със своите играчи треньорът на Кристъл Палас? Или на Айнтрахт? Или пък на Сасуоло, да речем? Какво бедствие ще предизвика това с леки голове във вратите на тези тимове и тежки загуби? И колко скъпо ще струва, защото в тези отбори няма скамейка с 10 национални футболисти от най-висока класа. И не всеки може да се адаптира и изпълнява това, което прави Гюндоган, Родри или Стоунс.
Когато дискутираме треньори, полемиката започва и завършва с извода, че "футболистите правят системата да работи". И когато имаш класата и богатството, ширината на състава, което има този Сити, можеш да си позволиш да си новатор и експериментатор. Да, трябва и да имаш визията да го развиеш и направиш, но е постижимо.
Че Пеп е визионер - няма съмнение. Че има смелостта да го прави също е ясно.
В Байерн говореха как тренировките и това, което иска от играчите, е нечувано за традициите на този клуб. И ето - Байерн взе 5 от 6 възможни трофея по негово време в Германия, но не стигна до този в Шампионската лига. Въпреки че на моменти играеше такъв футбол, че съперниците се чудеха как изглеждат шарките на топката. Виждаха я само отдалеч и като я вадеха от вратата. Но крайният резултат не бе този, който Байерн искаше. Да стане европейски шампион.
Усложнява ли твърде много играта Пеп? Прави ли наглед ясни неща да изглеждат твърде "завъртяни"?
Това затормозява ли играчи като Кансело, Ибрахимович и още поне дузина звездни имена, които не издържаха, влязоха в разрез с треньора и се махнаха от отборите му? И най-вече - има ли значение тяхната съдба, ако отборът в края на цикъла с Гуардиола е спечелил всичко, което може да се спечели?
И най-вече - не е ли малко дразнеща тенденцията да ни бутат пред носовете тезата, че "има само един правилен начин да се играе футбол" - този на Пеп.
Правилен футбол?!
Доказано е отдавна, че единственият правилен футбол е печелившият. Не този, в който топката се движи еди как си, бековете изнасят еди къде си, а метрите между линиите са еди колко си. Може би това малко дразни. Но в момента, тъй като "правилен" и "печеливш" съвпадат напълно, е трудно да се спори.
Дискусиите ще продължават, докато има футбол. Пеп го променя и пише собствена глава от историята на играта. Тя не е "бира за всеки", но е неоспоримо, че това е отделна епоха, а не просто силен период на успешен треньор.
Въпросът е - може ли да е пример в професията, при положение, че не всеки има на тренировъчното игрище това, с което работи, налага вижданията си, гениалността си и нововъденеията си, каталунецът. И че все още има десетки други начини да се печели във футбола.
Въпрос - отворен за десетки гледни точки.
