Миналия октомври, седмица след финала на сериала Breaking Bad, закусвах с приятел в Чикаго.
"Не ми разказвай финала!", рече той. "Тъкмо започнах сезон 2 и нарочно не влизам в интернет в последните дни. Пълно затъмнение. Спрях да следя новините, само за да избегна спойлерите. Тъй че ни дума."
"Беше чудесен епизод", казах аз.
"Нито дума повече", отговори той. "Сериозно ти говоря."
45 минути по-късно, след кафето и палачинките, погледнах телефона си и започнах да се смея на масата.
"Какво видя?" попита той.
"Това е суперсмешно", реагирах аз, показвайки му екрана. "Някой е публикувал фалшив некролог за Уолтър Уайт във вестник в Албакърки! Колко забавно!"
Невинно, сякаш нищо не е станало, плъзнах телефона в джоба си, след което обаче вдигнах поглед от масата, осъзнавайки фаталната си грешка
Лицето на приятеля ми беше смесица от шок, объркване, отчаяние и яд. "Дерек!!!", процеди той с притаен гняв. Както може да се очаква, последва тирада на доста по-висок тон, съставена основно от неподходящи за публикуване думи и придружена с блъскане по масата.
Общият извод беше, че аз ще платя за закуската.
И тъй, внимание, спойлери:
Уолтър Уайт е мъртъв. Или почти мъртъв. Всъщност няма значение. Ако чак сега разбирате какво му се е случило, в седмия абзац на статия, наречена "В защита на спойлерите", няма как да очаквате съчувствие от моя страна. Донякъде съчувствам на приятеля ми от Чикаго - заради отношенията ни, които за малко да унищожа с един пародиен некролог.
Но както обяснява Адам Стърнбърг в New York Times, не би трябвало да бъда толкова строг към себе си. Потребители в днешно време са твърде заслепени от "оковите на спойлерите," пише той. Ето какво казва:
Обичам добрия сюжетен обрат както всеки човек, но в същото време осъзнавам, че чакането на „голямото разкритие" ме разсейва от всичко останало във филма. Не мисля, че "Гражданинът Кейн" - ако използвам изтъркан пример - става по-безинтересен, ако [ВНИМАНИЕ, СПОЙЛЕРИ!] вече знаете, че Роузбъд е шейна. Всъщност шейната няма нищо общо с това, което прави филма велик.
Или, ако го кажем другояче, най-великият маестро на кинематографските спойлери на нашето време е М. Найт Шаямалан, който преследваше своята абсурдна страст към изненадващи сюжетни кулминации до пълния си творчески провал.
Предчувствието за силен финал със сигурност е едно от най-силните удоволствия, които ни предлагат добрите филми и ТВ сериали, но не е единственото, и честно казано, е вероятно и най-евтиното.
Тръпката от интересния обрат е като фокус със самозапалваща се хартия: интригуваща за момент, но не трае дълго. Ако някога сте гледали добър филм с голям изненадващ обрат, вероятно веднага сте шизпитали желание да го изгледате отново - и според моя опит второто гледане винаги е по-вълнуващо от първото.
Защото сега забелязвате всичко, което сте пропуснали, докато сте чакали напрегнато обрата.
Ако Стърнбърг не ви е убедил, че спойлерите не развалят добрите сюжети, вижте изследването, публикувано в изданието Psychological Science през 2011, озаглавено: "Сюжетните спойлери не провалят интересните истории".
Учените са поискали от 900 студенти от Калифорнийския университет в Сан Диего да прочетат подбрани къси разкази с неочакван край на писатели като Джон Ъпдайк, Роалд Дал, Агата Кристи и Реймънд Карвър. Всеки от тях е получил по три разказа, някои, съдържащи "спойлери-абзаци", а някои без никакви спойлери. Накрая студентите са дали оценка на разказите по 10-точкова скала.
"Участниците са предпочитали "спойлнатите" пред "не-спойлнатите" сюжети, особено при истории с ироничен обрат и мистерии", обобщават учените.
Едно е обаче да кажем, че спойлерите не развалят всички истории. Съвсем друго е да разберем как разкриването на финала ни кара да се наслаждаваме на мистериите дори още повече.
Една от теориите е, че очакването ни на изненада всъщност отнема от способността ни да оценим останалите 99% от филма.
"Второто гледане винаги е по-удовлетворяващо от първото", казваа Стърнбърг, "защото забелязваме нещата, които сме пропускали в очакване на обрата".
Психолозите са установили, че когато се наслаждаваме на филми и песни за втори (или трети, или стотен път), историите стават по-лесни за осмисляне, и свързваме тази леснота на разбиране с естетическо удоволствие.
Втора теория от изследването е, че аудиторията обича предсказуемостта много повече, отколкото си признава.
Както обяснява прочутото ръководство за писане на сценарии "Спасете котката" на Блейк Снайдър, най-успешните филми се вписват в изключително конвенционални формули (примерно филми за супергерои, любовни истории), където почти всеки човек в киното може да предскаже финала.
Например въпреки всички опасности, пред които е изправен героят на Крис Прат в "Пазители на галактиката", ако направите анкета сред зрителите преди филма, вероятно 100% от тях биха предсказали, че той ще оцелее до края на филма. Издаването на финала (където той не умира, естествено) не пречи да се насладите на чудесния филм.
Честно казано, нито една от тези теории всъщност не оправдава развалянето на изненадата от филми като "Обичайните заподозрени", където сюжетният обрат е определящ за филма и незабавно променя изминалите два часа за гледащите го за първи път. Оправданието "няма проблем, все пак можеш да се насладиш на актьорското изпълнение на Стивън Болдуин" не издържа на критика.
Но все пак много малка част от писаните и филмираните развлекателни сюжети са съзнателни магически трикове, чийто смисъл разчита изцяло на финала си.
Повечето велики сюжети са като "Едип цар", "Хамлет", "Междузвездни войни" и "Ани Хол" - истории, чийто финал е в границите на предсказуемото, които се поставят на сцена, преиздават се или се гледат наново милиони пъти, въпреки че целият свят знае как свършват.
Някои спойлери са непростими. Но в повечето случаи не е нужно да хабим толкова много енергия в началото, за да се притесняваме за края.
