И дойде денят - за срещата.
Денят е 13 май, а часът е 18.00, само че аз съм подранил с цял час за официалното начало. Въпреки това, минавайки с тролея покрай Кравай, забелязвам 5 човека. Трима са с камера и микрофон - значи са журналисти, двама се прегръщат сякаш не са се виждали от 20 години - значи не са. Тези последните са моите хора.
На около 100 метра от събитието се натъквам и на подозрителна групичка с бири в ръка, приютила се на пейка под дърво. Чувам думата „Кравай" от единия от тях. „Ми кво, има журналисти, има полицаи", отвръща му друг. „Кофти", обобщава трети, всички надигат бирите и отминавам без да чуя края на диалога.
Полицаи наистина има, но те минават видимо случайно през Кравай. Останалите са... журналисти. Наистина. Отивам да хапна на легендарния ъгъл и наблюдавам как отсреща тълпата постепенно нараства.
Небето тази вечер на няколко пъти прокапва, но тъкмо когато решавам, че точно този път ни се е разминало, руква дъжд. Хората се набутват под тентите, а аз изчаквам във входа на радио „Витоша". Петнайсетина минути по-късно прибягвам и аз под единия навес и надавам ухо как е хавата.
По пейките отсреща ни посреща фашистки надпис против завърналите се в БГ емигранти - май прясно изписан за случая, но не личи някой от присъстващите да се вълнува особено от това. Хората говорят основно за предстоящия концерт на AC/DC.
Първо ме гепва за слушател болен футболен фен с шалче и всички атрибути. Той се възмущава, че концертът бил много скъп. Намерил си билет и тръгнал да го фалшифицира. „А те, батка, му сложили холограма. И влизам аз в онова, Оранжевото ли е, кво ли е, да го копирам, а те ме гледат и викат „ама ние ги продаваме, от колко искате - от 75 или 130 лева". Тъпаци. Ама и аз къде съм се набутал..."
После изтърпявам дълга лекция с коментари за отказа на Бербатов от националния. От нея научавам, че Б. е лайнар и въобще той провалил Юнайтед. „Ние си го мразехме още докато беше в ЦСКА, а той отиде и ми разсипа любимия отбор". Събеседниците на фена кимат мълчаливо в знак на съгласие, пият бира и се оглеждат как да се отърват от навлека, но няма начин - вали и навсякъде другаде няма места. Почвам да подозирам, че не съм улучил точните хора.
За щастие, в този момент дъждът спира и хората се изсипват наоколо. Първоначалната група от 20-30 присъстващи започва бързо да нараства. Все по-често се чуват възгласи „Боже, ти ли си, ама хич не си се променил/а (нямаше да те позная)!", „А това е жена ми, запознайте се!" и прочее. Хората се прегръщат, тупат се по рамото, гледат се малко неловко на моменти, но са усмихнати и щастливи.
Първите фотографи започват да се катерят по пейките и да се завират под масите, за да хванат точния кадър. Изпод дърветата изпълзяват ТВ журналистите, изпокрили камерите си от дъжда и почват важната си работа. Присъстващите наблюдават благосклонно дейността им и охотно позират с бира, червени AC/DC рогца или дори гордо стиснали биография на групата на английски. Сред тях наистина има немалко, минали половината свят, за да са тук тази вечер. Официалният дрес код е AC/DC, но и прословутите фланелки „Kravaj Reunion" също „рулират".
Ако съм очаквал да се разказват някакви истории или спомени, то съм сбъркал. Разговорите наистина се въртят около концерта, кой къде е бил предния ден, кой няма да дойде и така. Каквото е имало да бъде припомнено или разказано, явно е изконсумирано още във фейсбук групата. Има си хас, само снимките, качени там, са над 800...
Към 19.00 тълпата става внушителна и доста възбудена. Почти всеки познава почти всеки и повечето циркулират като свободни електрони на парти. Има и такива като мен, които просто стоят сред множеството и почти не общуват с останалите, ограничавайки се с някой и друг поздрав. За някои от тях е ясно, че не са били тук някога - заради възрастта си, например.
Аз не съм част от това място. Връзката ми с него е повече духовна, физическата се крепи на контакти с няколко човека, които обичаха да идват тук. Самият аз не съм бил тук през 80-те. Минавал съм само в началото на 90-те - рядко, за малко, обикновено по работа с някой от хората тук. По-късно офисът ми беше за две години и половина в кооперацията отсреща, но това не се брои - времето и хората тук вече бяха други.
Въпреки това откривам, че познавам дори не всяко трето, а всяко второ лице. В общия случай имената не помня - част от тези хора просто са известни, но никога не съм ги познавал, а контактът ми с другите е бил бегъл.
Очаквано или не, тук се изсипва цветът на софийската групария от края на 80-те и началото на 90-те. Направо си е един жив фейсбук на БГ рока. Отсъстват мнозина, които бихте очаквали да видите - например Милена. Случайно съм разбрал от телефонен разговор с нея през деня, че заминава на турне.
Но онова там са живите членове на Импулс, а този тук дали пък не беше един поостарял Пейо Пеев? Ухилен като калайджийски тиган, Кольо Гилъна се мота и се здрависва с всички. Помня отлично Контрол отпреди 10 ноември 1989 г., но не бих познал Гилъна, ако случайно не бях работил за малко в една фирма с него преди години.
За сметка на това Жоро Пентаграма няма как да го сбъркаш. Високата му фигура приятелски щъка над множеството и щрака всички в опит да запамети събитието. Точно така, ако не са музиканти, почти всички от останалите присъстващи са хора от бизнеса, гравитиращ около тях - журналисти, фотографи, дизайнери.
Има и други. Бивши момичета с поувехнали от годините лица и странен, но вече леко тъжен пламък в очите. Стари момчета с бирени коремчета. Някогашни бунтари с побелели днес коси и изтъркани дънки. Едновремешни гъзари с поовехтяла сега визия или пък напомпано самочувствие на позамогнали се хора - кой както случил. Всеки внимателно пази най-важното за себе си - все пак, дошли са тук за да се видят и празнуват, не да се изповядат.
Кулминацията настъпва малко след 19.30, когато става ясно, че „ще ни дават по телевизията - директно! Айде момчета!". По-буйните са прегръщат и започват мощно да крещят и да куфеят пред камерата на БТВ, в общи линии напълно пропускайки от кеф момента, когато в действителност ги дават на живо. Фотографите пък съвсем освирепяват.
Към 20.00 тълпата е поне 80 човека. Някои вече са си тръгнали - „прощавайте момчета, Попа ме зове, ще ви чакам там". Други тепърва пристигат. Хората са се разбили на приятелски групички по двама-трима и в общи линии се наговарят кой къде ще ходи оттук нататък.
Аз си тръгвам, защото нямам какво повече да правя там. Моят човек... изобщо, моите хора ги нямаше тази вечер. Някои не са вече между живите, а другите не дойдоха. Останалите са познати и колеги - което не е същото. Предпочитам да се прибера в къщи и да си пусна Нова Генерация. Това, което ми е останало, са само спомените. Хубаво е, че ги съживихме за малко... хубаво беше... но и малко тъжно.
От фейсбука разбирам, че явно малко след като съм тръгнал, са дошли Фънки и Амебата - лицата им сияят от снимките. Пак от фейсбук научавам, че два дни по-късно е починал още един от участниците в срещата на 13-ти. Не го познавам. Но има ли значение? Миналото ни постепенно изчезва там, откъдето няма връщане...
