"Хората наистина свикват с тъмнината", признава Ингрид Спарбо от местните. "Обикновено просто не мислиш за нея. Но това... това носи такава топлина. Не само физически, но и душевно. Това стопля душата."
Точно в центъра на Рюкан се издига статуята на основателя на града - всепризнатият норвежки инженер и индустриалец Сам Ейде. Той построил града между планините в долината Вестфьорд, за да приюти работниците от околните фабрики.
Очевидно Ейде е бил наистина способен човек с куп напредничави идеи, разработил и много нови технологии (една от които носи неговото име). Но едно нещо не е успял да направи: да накара слънцето да изгрее.
Защото дълбоко в своята долина, обграден от високи планини, Рюкан и неговите 3400 жители живеят в пълна сянка през цели шест месеца от годината.
Между края на септември и средата на март градът на три часа северозападно от Осло не е потънал в пълен мрак (освен през декември и януари, когато в мрак е цялата страна), но и не е никак, никак слънчев.
По-точно е малко... едноизмерен, малко блед, малко "моно".
От миналата седмица обаче, паметникът на Ейде се наслаждава на гледка, която би поразила и бележит инженер като него. Високо на отсрещната планина, 450 метра над града, три огромни компютърно управлявани огледала безотказно следват движението на слънцето и отразяват лъчите му долу на градския площад, потапяйки го в ярка слънчева светлина.
Така Рюкан - или поне една малка, но съществена част от него - вече не се намира там, където слънце не огрява.
Отговорникът
В едно централно кафене седи "виновникът" за неочакваното щастие на жителите на Рюкан. Мартин Андерсен е 40-годишен художник и спасител в градския плувен комплекс, който след пребивавания в Берлин, Париж, Мали и Осло се установява в Рюкан през лятото на 2001 г.
Идеята за арт инсталация, наречена "Солспейл" (слънчево огледало) за пръв път му дошла в края на септември същата година - тогава осъзнал, че слънчевите лъчи съвсем изчезват от центъра на града.
Датата на повторната поява на слънцето е запечатана дълбоко в умовете на всички жители: 12 март. А за тежко преминаващите месеци преди това Андерсен казва: "Поглеждаме нагоре и виждаме небето, както и слънцето, високо на планинските склонове, но единственият начин да стигнем до него е да излезем от града.
Колкото по-светъл е денят, толкова по-тъмно е тук долу. Което е тъжно - град, който трябва да напуснеш, за да усетиш слънцето".
В бюджета няма такова перо
Преди 100 години Сам Ейде също търсил решение на проблема. Докато проучвал собствения си план, Андерсен открил, че Ейде обмислял да прибегне до система от огледала, разположени в планините, които да пренасочат светлината надолу към долината.
Но инженерът изоставил плана си поради липсата на подходяща технология по онова време. В наши дни обаче Андерсен открил подобна инсталация на спортен терен в Аризона, където малки огледала осигурявали слънчева светлина, за да подпомогнат растежа на тревата.
А в щедро огряваните региони в Близкия Изток високотехнологични огледални системи нагряват парни турбини и захранват цели заводи.
Със събраната информация Андерсен убедил управата на града да финансира проекта. След това се свързал с експерта Джони Нерсвеен, който направил изчисленията и заключил, че системата би трябвало да проработи.
Андерсен посетил и Виганела, италианско село, инсталирало свое слънчево огледало през 2006 г.
И 12 години след като идеята се зародила в главата му, една немска компания, специализирана в сферата на концентрираната слънчева енергия, доставила с хеликоптери трите стъклени огледала, всяко от които с внушителната площ от 17 квадратни метра.
"Отне повечко време, отколкото очаквахме", признава Андерсен. Първоначално общината никак не била подготвена за такъв тип проект: "В бюджета няма перо за слънчево огледало".
Но Андерсен искал и да се убеди напълно, че е прав - че огледалото на Рюкан ще изпълни предназначението си.
Липсата на слънце стеснява съзнанието
Днес той е доволен, защото системата определено работи. Дори скептиците - а такива в града имало доста - вече изглеждат спечелени за каузата, въпреки опроверженията, петициите и организираните Facebook кампании против "безполезния" и "прахоснически" проект.
"Струва ми се, че животът в сянка те кара да не смееш да мечтаеш за слънцето", казва Андерсен. "Само така мога да си обясня съпротивата: липсата на слънце стеснява съзнанията".
Но и при несъмнената полза от инсталацията, остава въпросът дали величественият "Солспейл" представлява изкуство, или е просто технологичен проект? Изглежда хората в града не виждат арт елемента, но за Даниел Пайда Ларсен той е очевиден.
Роденият в Рюкан и живеещ в Берлин художник е близък приятел на Андерсен и се гордее с постигнатото в града. "Солспейл" ме кара да си мисля колко много се нуждаем от слънцето и какво може да постигне светлината", казва той.
"Но специалното в проекта е невероятната му полза в публичната сфера - той просто се докосва до нещо фундаментално за този град".
