Приказка за стълбата... и токчетата

Има едни жени, които живеят в безупречни апартаменти, косата им винаги е прибрана в стилна прическа, ризите им винаги са изгладени и чисти, а цепките на идеалните им поли с дължина до коляното никога не се подгъват.

Знам, че това е вярно, защото виждам такива жени всеки ден на път за работа, точно като мен, с перфектно нагримирано лице и задължителна бизнес-чанта от Longchamp.

Макар че ми се иска да вярвам, че вероятността за съществуване на подобна изрядност се равнява на вероятността за съществуването на еднорозите, за съжаление не е така - всяка сутрин пътувам редом с тях, изпитвайки ужас от тяхното съвършенство.

Защото доста често или забравям да си сложа червило преди да изляза от нас, или полата ми се е набръчкала от седенето в метрото, или пък чантата ми от Longchamp, което си купих в отчаян опит да заприличам поне малко на тях, е покрита с крем от някой къпкейк. 

Зная как да се обличам на работното място, затова преди да вляза в офиса, винаги спирам в тоалетната, за да се уверя, че всичко ми е наред

Това означава, че забравеното червило се слага, жилетката се закопчава, кремът от къпкейк се изчиства от чантата, рошавата коса се пристяга в гладка конска опашка, а любимите ми ботуши се сменят с токове на разумна височина. Когато всичко това приключи, вече съм трансформирана в прилежна, че даже понякога и стилна секретарка.

За човек, който обича да се маскира, да се гримира и да слага ярко червило в нормалния си живот, ми отне доста дълго време да приема, че ако искам да запазя работата си в корпоративния свят, ще трябва да играя тази роля. Някога не ми правеше такова впечатление: какво пък толкова, ще се правя на г-жа Даутфайър от 8 до 5, ала изведнъж осъзнах, че гардеробът ми в извън работно време включва твърде много семпли ризи.

Тогава си помислих, че съм усъвършенствала изкуството да се смесвам с тълпата, след като изкарах почти година като временно нает служител, докато не ме извикаха в офиса на моята пряка шефка.

Бях настроена за повишение на постоянна длъжност, затова отидох да се срещна с нея с нетърпение, вместо с обикновеното си усещане за надвиснала опасност. Тя, от друга страна, мърдаше дневно в стола си и избягваше зрителен контакт с мен. Когато обаче отвори уста и проговори, направо ме закова.

"Един човек дойде при мен и имаше оплаквания от нещата, които правиш с лицето и косата си" 

Спрях да дишам за секунда, след което едвам успях да преглътна бучката в гърлото си и да повторя потресена като папагал: "Лицето и косата ми?!"

Веднъж щом беше почнала да говори, беше невъзможно да й затвориш устата. Макар че този мистериозен (и вероятно намиращ се по-високо в йерархията от мен) човек нямал оплаквания от начина ми на обличане, той смятал начина, по който си прибирам косата и се гримирам за показатели за "човек, който не се интересува от това да върви напред в кариерата".

Кимнах сдържано на това изявление, ала вътрешно бях изпаднала в шок. На практика, ако редуцираш посланието до най-семплата истина, току-що ми бяха казали, че някой си не ме намирал за достатъчно привлекателна, за да заслужа повишение от временен на постоянен трудов договор.  

Като пишещ човек не пропуснах иронията, че потенциално съм твърде обикновена, за да вдигам телефона. Но оцених този факт не дотолкова приятно от гледна точка на времето и перспективите си.

Докато вървях от офиса на шефката си до отдела по човешки ресурси, тъгата ми се превърна в гняв и тихо започнах да се самонавивам - оправям си косата, полагам достатъчно усилия, за да я прибирам по подходящ за тези хора начин! Не само това, ами и си върша работата добре.

Идеята, че външният ми вид ще се стори толкова безвкусен на някого, че ще ми откажат работа заради това ми се струваше не само морално некоректна, но и незаконна. "Тя действително ли ти каза, че трябва да промениш прическата си или грима си?", попита жената от "Човешки ресурси", без дори да мигне. Поклатих глава - "Не, просто представи факта, че някой друг мислел, че това ме дърпа назад".

HR-ката кимна, сякаш очакваше точно този отговор. "Извън рамките на официалния ни дрескод, нямаме законно право да ти казваме как трябва да изглеждаш, когато идваш на работа, но..." Но както на работното място, така и в ежедневието ни, хората са склонни да съдят и да лепят етикети, а това, макар и незаконно, си остава неизбежно.

Излязох от нейния офис с инструкцията да приема думите на моята пряка мениджърка като добронамерен съвет

Оставена без никаква друга опция - освен, разбира се, да й обърна бюрото и да напусна компанията с гръм и трясък - аз си тръгнах от кабинета й и се опитах да отговоря на очакванията й.

Ако преди чувствах, че нося костюм на работа, сега имах усещането, че към него са прикрепени маска и перука. Конската ми опашка бе заместена от кокове, които ме лишаваха от още един час сън. Неутралният ми грим и очила бяха заменени с контактни лещи и по-смели цветове. Това бяха неща, които знаех как да правя и обичах да правя - ала да се старая толкова много, само за да стоя пред компютъра осем часа? Честно казано, това ми се струваше абсурдно. 

Поне докато не получих повишението, за което се стараех толкова

Започнах да мисля отново за това и когато прочетох една статия за това как пропуските във външния вид могат да ни костват така желаната позиция, която веднага препратих на една колежка, която ме познаваше още от времето, в което бях "по-небрежна".

Тя ми се изсмя, но не я виня. Идеята, че загарът на кожата ми може да откаже потенциален работодател от това да ме наеме, защото би предположил, че се нуждае от ужасно много свободно време, е абсурдна. Почти толкова абсурдна, колкото да не наемеш жена, чийто грим е твърде безупречен, защото това значи, че иска да ти открадне работата.

Ала аз не се смях на това, защото въпреки че съм на тази нова позиция вече повече от година и тихомлъком успях да се върна към очилата и конските опашки, не мога да се отърва от чувството, че съм стигнала дотук, пречупвайки се пред този извратен начин на мислене.

Справяйки се с тази ситуация по начина, по който го направих (като не напуснах с гръм и трясък), дали допринасям за развитието на култура, която вече е твърде проблематично вманиачена по външния вид? Някога съжалявали ли сте за това, че сте се подчинили на правилата на системата?