Направило ли ви е впечатление как напоследък стана много модерно да се правят всевъзможни тъпи неща, които са на прага на човешките възможности, заради някоя възвишена кауза?
Каузата донякъде оправдава тъпотата на начинанията, ама трябва да признаете с ръка на сърцето, че няма особена връзка с главния мозък да изплуваш 50 км само с една ръка (при това другата дори не ти е ампутирана, а привързана към тялото!), за да покажеш съпричастност към съдбата на децата с детска церебрална парализа (ДЦП). Например.
Или да тичаш благотворително в кръг в един парк в продължение на 48 часа, за да събудиш у другите желание да спортуват. Плейметки си подаряват амортизираните гърди на бедстващи абитуриентки, алпинисти-вегани катерят осемхилядници, за да убедят месоядците, че да ядеш животни прави самия теб животно, a делтапланеристи прелитат над Ивицата Газа в името на мира и разбирателството между народите. Въобще навсякъде кипи благотворителност.
Добрият пример кара хората самите те да се напънат и да направят нещо величаво и достойно за всенародния възторг в името на изчезващите барбун и хамсия в Черно море или за финансирането 49-ия опит за инвитро зачеване на двойка с репродуктивни проблеми.
В един момент ми стана неудобно, че май само аз не правя нищо, за да вдъхновявам другите със силата на духа си и се замислих каква да бъде моята кауза и по какъв спектакулярен начин да я промоцирам.
Значи, за плуване - мога да плувам, обаче с две ръце. А това май не е интересно. Ако летя с делтапланер, най-вероятно ще повърна и ще разваля репортажа на телевизията. Гърди за подаряване нямам. А и по принцип нямам, така че и това отпада. За катарене по чукарите и дума не може да става, защото съм с две коленни операции и не мога и пет стъпала да изкача, пък камо ли Лхотце!
След като не спах една нощ и умувах, най-накрая ми просветна, че медийната ми слава на обикновен човек с изключителни постижения ще блесне, ако направя нещо, немислимо за който и да е цивилизован, т.е. дигитализиран човек от Япония до Перу и от Гренландия до Грузия.
Реших. Ще карам без айфон и лаптоп за 5 (словом: пет) денонощия. Без връзка с Гугъл, Мугъл, Вайбър, Скайп и всякакви други апликации. Никакъв пренос на данни. Никакво потребление на битове и мегабитове. Zero. Nada.
Само ще обявя в социалните медии началото на екперимента, ще си запиша на листче по-важните телефонни номера и гасим тока. И почвам да документирам как протича експеримента.
Ден първи
Събуждам се и по инерция веднага посягам към телефона, за да видя дали някой не ми е писал през нощта. Гаджето или Цецо, един приятел, който, като се накърка, има навика да ми пуска gif-чета със секси негърки, които туъркват. Нямам обаче никакви любовни емотикони, нито пък тресящи се дупета, защото дисплеят е черен. Тогава ме връхлита жестоката истина: експериментът вече е започнал и няма връщане назад.
Правя обичайните сутрешни неща: пия кафе, храня котката, осведомявам се от сутрешния телевизионен блок как да разпозная симптомите на нилска треска и къде в ранните часове на деня са станали тежки катастрофи. Докъм 5 следобед не чувствам абсолютно никаква необходимост да си проверя мейла. Разхождам се и дишам с пълни гърди въздуха на свободата.
Много съм горда със себе си и се чудя как досега не съм го направила - толкова е разтоварващо да се върнеш отново към простичкото ежедневие отпреди WWW.
Към 8 вечерта започвам да чувствам лек дискомфорт. Сърбят ме ръцете да текстна някое сърчице на гаджето, който е на море “ с пичовете”, обаче си удрям един отрезвителен шамар и решавам да разсея мислите си с кулинария. Ще правя спагети “Путанеска”. Shit! Сещам се, че рецептата за соса е от готварски сайт. Вечерям спагети без нищо.
Въпреки, че не мога да си дръпна последния епизод на сериала, който ревностно следя, и това безкрайно ме раздразнява, си лягам обнадеждена за утрешния ден.
Ден втори
Мислех си, че като провеждам експеримента, докато съм във ваканция, ще ми бъде по-лесно. Бабини ми трънкини! Оказва се, че сега, когато имам толкова много свободно време, не се сещам изобщо с какво да го запълня. На ум ми идват все някакви дейности, за които се изисква връзка с мрежата.
От немай къде отивам да се разхождам в парка. Голяма досада! Нито има на какво да си слушам музичка, нито как да си броя крачките. Броя си ги наум, обаче по едно време се разсейвам от гледката на две мъжки кучета, които се любят до един храст, и загубвам бройката. Вкопчените в страстна хватка животинки ме карат да се замисля за гаджето. Кой знае къде сега плюска диня, напоена с мастика (любимата му е за летния сезон) или цъка волейболче “с пичовете”. А аз тука… Изнемогвам!
Ще му се обадя. Обаче няма от какво. Още преди години си махнах домашния телефонен пост (защо ми е като си имам оптичен интернет?), което чак сега отчитам като фундаментална грешка. Хрумва ми, че мога да ползвам телефона на някоя приятелка.
Най-близо до парка живее Христина. Само че тя не си е у дома. Само баба й е вкъщи. Понеже никога не ме е виждала, тя ме оглежда от горе до долу супер подозрително, когато я питам крайно любезно дали мога да използвам телефона им.
- Хм, ти си от тия, дето лъжат старите хора, че да им хвърлят пари през прозореца, нали?
- Каквооо? Не… Как можахте да си го помислите, госпожо Сливкова? На такава ли Ви приличам?
- Да.
Е, не очаквах такъв отговор, честно. Бива, бива недоверие в ближния, ама чак пък толкова! Верно, че не съм с фон дьо тен и перли, а и клинът ми е мокър от пот точно на чатала, но старата вещица поне можеше да се обади на Христина и да пита дали ме познава. Тресна ми вратата под носа и туйто.
Толкова съм разстроена, задето не успях да говоря с приятеля си, че сън не ме хваща. Вместо мента, валериан и глог, изпивам половин бутилка водка и се трупясвам.
Ден трети
Не ми се става от леглото изобщо, като знам, че ме очаква поредният ден в агония. Правя си кафе. Котката се е строила като войник до празната си купичка и ме гледа укорително и с омерзение. Егати, вчера съм забравила да я нахраня. Имам късмет, че не ми е прегризала сънната артерия за отмъщение през нощта.
Обикновено сутрин преглеждам новините, чета си хороскопа и светските клюки в сайтовете, които съм си сейвнала във Favourites. Как пък един вестник няма за случаи като този! Слизам по гащи и тениска да проверя пощенската кутия. Като бях малка, бяхме абонирани за разни вестници и за списание “Паралели”. Сега намирам само брошури за вериги супермаркети. Що пък, и те са интересни. Всичко зависи от на-гла-са-та!
Часът е едва 10 и половина, а аз вече изпадам в паника, понеже нямам представа как ще избутам остатъка от деня. Не мога дори да си направя уговорка с някого да излезем да пием по нещо. Или да идем на кино. То без интернет не знам кои филми дават и по кое време, де.
Не си давам зор да си взимам душ, да се гримирам и да се обличам добре, понеже така и така не се срещам с хора, а тези, с които се срещам (г-жа Сливкова) ме смятат за престъпничка. Така че какъв е смисълът изобщо да изглеждам добре!
И как пък никой не дойде да провери дали не съм се подхлъзнала в банята и не съм си праснала главата фатално в ръба на тоалетната чиния! Като свърши експериментът, изтривам всичките си “приятели” от Фейсбук. Разбра се колко им пука за мен.
Мързи ме да пазарувам, а понеже не мога да ползвам сайтовете за доставка на храна по домовете, цял ден седя на терасата, препрочитам “Граф Монте Кристо” и люпя семки. Дано поне отслабна до края на експеримента, че друга полза от него не виждам.
Ден четвърти
Докато се разсънвам в леглото, усилено мисля на каква кауза да посветя това ужасно изпитание, на което доброволно се подлагам. Децата с ДЦП са заети. Може нещо с наркозависимите. Или правата на гейовете и лесбийките. Да, това всъщност е неексплоатирана целева група, обаче предвид хомофобските нагласи на сънародниците ми, едва ли ще получа желаната широка обществена подкрепа.
Значи и гейовете отпадат. Ох, изморително е да се мисли. Де да можех да разцъкам Google за идеи в тая насока…
Ужас, кафето се е свършило. Отивам до кварталния магазин, там обаче нямат от това, което аз пия. Към интернет абстиненцията се прибавя и кофеиновата такава. Чудно просто!
Решавам да се разходя до мола, където хем ще си купя нещо от летните разпродажби, хем ще инсценирам, че са ми откраднали мобилния от чантата и ще помоля охраната да ми предостави телефон, от който да се обадя на свой роднина.
Планът работи безотказно. Толкова добре изигравам стресирана-мадама-която-току-що-е-станала-жертва-на-престъпление, че освен телефон, охраната ми предоставя и бутилка минерална вода. Донесете ми едно джинче, ако обичате, че ми е много лошо. И ми носят, бе! Браво, че съобразих да си облека жълтата рокля без сутиен.
Ура, държа телефон в ръцете си! Най-после ще се обадя на приятеля си. Бъркам в чантата си за листчето със спешните телефонни номера. Не, това е някакъв кошмар! Установявам, че наистина са ме обрали. Копеленцата са ми гепили портмонето, в което беше и листчето с номерата. Сигурно е станало, докато мерих ония невероятно сладурски сандали, мамка му!
Прибирам се съкрушена у дома. С такси, което охраната ми поръча. Момчета ми дадоха и 10 лева, с което да си платя курса. Пълно падение.
Ден пети
Чудя се дали изобщо да излизам от вкъщи днес. То няма смисъл. Аз съм половин човек. Счупен човек.
Ядох от храната на котката. При положение, че съм веган! Ето какво причинява интернет абстиненцията с хората. Лишава ги от достойнстовто им. От желанието да живеят.
Приятелят ми със сигурност вече ми е изневерил. С руска русалка. Или с някой от “пичовете”. Ама дреме ми вече. Аз така и не го заслужавам. Той, за разлика от мен, е пълноценен човек, защото ползва неограничен интернет. Аз съм развалина.
Котката идва, намърдва се в свивката на краката ми, както съм легнала в ембрионална поза, и започва да мърка. Явно усеща, че ще мра.
Ден шести
Край на експеримента. С трепереща ръка посягам към мобилния.
Толкова съм погрозняла и отслабнала, че айфонът не разпознава мутрата ми и не може да се отключи. А алтернативният цифров код съм го забравила.
В 10 най-късно трябваше да съм в телевизията за интервю. Нито имам пари, за да стигна дотам, нито как да им се обадя, за да им кажа, че нямам пари.
Уф, а така ми се искаше да вдъхновя хората… Нищо, като се съвзема (и си отворя телефона!), ще взема да купя едни гърди на някое сираче за първия учебен ден.
И да ме гледате по телевизията, ей!
Е жената е седнала да препрочита класика - Граф Монте Кристо! Следете текста, алооо!