Всеки от приятелите ми ще ви каже, че имам проблем: аз съм съвременен лудит и с технологиите сме на "вие". Това обаче си има и своите плюсове: например докато учех в университета, използвах само TextEdit и никога не бях чувала за OpenOffice, но сега съм експерт по ръчното подравняване на текстове със шпация.
И за да не си помислите, че моят недъг се основава изцяло на невежество, бързам да заявя, че голяма част от него всъщност е породена от притесненията ми за времената, в които живеем. Независимо от това дали ми харесва или не, ние ще си отидем от историята като първото поколение, което се е родило в един дигитален свят.
Технологиите са променили начините, по които консумираме медийно съдържание, по които се социализираме и да - начините, по които обичаме. И макар и това да не е чак толкова фатално, съществуват някои начини, по които технологиите изменят обвързването към по-лошо.
Ограничени възможности за проследяване
Спомняте ли си, когато следенето означаваше да вървиш по нечии стъпки, за да разбереш къде живее, след което да го наблюдаваш от прозореца на колата си до 2 часа през нощта? Е, това може би не е едно от нещата, които ще ни липсват особено много. Ала има какво да се каже за запазването на малката доза мистериозност около човека, който ви е заинтригувал. Дали си има гадже? Къде ли работи? При наличието на Facebook и сайтовете за запознанства, всичко това излиза наяве за нула време - и въображението ни е твърде ограничено. А когато най-накрая излезете на среща с този човек, трябва да се правите на изненадани, когато чуете всички тези неща, които вече сте прочели. Нека да поддържаме мистерията жива и да не пишем имената си в Google поне до третата среща, окей?
Принудителното спазване на поетите ангажименти
Във времената, в които политиците все още имаха смелост да лъжат за сексскандалите, в които участват - и когато повечето от нас нямаха мобилни телефони, хората обикновено спазваха поетите ангажименти и дадените обещания.
При липсата на възможност да изпратят SMS оправдание в последния момент, в което да излъжат, че са болни, хората трябваше да се преструват на настинали по телефона, за да изкръшкат от договорките си. А сега не само че актьорските ни умения са се влошили многократно, но и вече сме загубили представа за това какво въобще означава да се придържаме към плановете си.
Представете си, че сте обещали на приятелите си да излезете с тях, уговорили сте за място и час и няма как да изкръшкате в последната минута, защото ви се гледа сериал. Е, сигурно тогава щяхте да имате по-активен сексуален живот, нали?
Неловките първи телефонни разговори
В наше време е крайно вероятно първата ви среща с някой да бъде уредена изцяло чрез SMS или чат. И макар и да се чувствате развълнувани от факта, че си разменяте по 30 SMS-а - само за да кажете кой бар предпочитате, за мен това е краят на всякаква романтика.
Искам си онези неловки телефонни разговори, в които чуваш нервния глас отсреща, ненадейно говориш едновременно с него и казваш нещо, за което след това съжаляваш. Вече не получаваме това странно усещане в стомаха толкова често. Затова предлагам да се опитаме да уловим тръпката там, където можем... и да се върнем към старомодното телефонно обаждане.
Умението да проявяваш търпение
Може и да изпитвам известна доза носталгия, но съм точно толкова нетърпелива, колкото всички останали. А като казвам всички останали, наистина го имам предвид. Нищо чудно, че компаниите за градска мобилност инвестират все повече пари в монтирането на електронни табла, които да ни уведомяват след колко време пристига следващият автобус. При все това обаче, чакането си е неизбежно.
Можем да се опитаме да се разсейваме с мобилните си телефони, но някои неща просто отнемат повечко време. И неумението да чакаме ни прави нетърпеливи по отношение на нещата, които наистина имат значение - като например дългосрочните стратегии за борба с глобалното затопляне или отлаганите тантрични оргазми. Връзките също изискват търпение, а търпението се усвоява чрез адски много упражнения. Затова би трябвало да се възползваме от всеки скучен шанс, до който се доберем.
Самотата насред тълпата
Колко минути на ден оставате напълно сами с мислите си? И под това нямам предвид да слушате MP3 плеъра си във влака, или пък спането и гледането на телевизия. Искам да кажа: съвършено и изцяло само с мислите си, без никакви разсейващи фактори. Не отричам - дори при мен броят на тези минути не е особено голям. И това е много голям проблем. По-голямата част от най-великото изкуство и мисли произлизат от хора, които са се чувствали комфортно да бъдат сами.
Ала това не е единственото нещо, което отмира при липсата на усамотеност: най-важното нещо, което страда от тази липса, са нашите връзки. Как се предполага, че ще се радваме на времето, прекарано с други хора, след като не умеем да се радваме на времето, в което сме сами със себе си? (И не, мастурбирането не се брои.) Наложително е да прекарваме повече време сами, без да използваме технологиите, за да се опитваме да разберем кои сме и какво искаме. Ако изгубим това, значи сме една крачка по-близо към роботизирането си.
С това излизам от машината на времето
Носталгията е хубаво нещо, но имам адски много други неща за правене... като например да разбера какво е това нещо, наречено торенти, за което всички говорят напоследък.
