Най-много обичам в българска бензиностанция да не ми връщат ресто от стотинка-две, че и пет. Даже изобщо да не си помислят подобно нещо. Да ми метнат книжните банкноти, някоя и друга стотинка от по 50, 20 или 10 и след това да ми пожелаят приятен ден по оня, леко пренебрежителен начин, с поглед към следващия, дето ще си подари стотинките.
Много обичам също, когато продължа да стоя пред човека на касата и настоявам да си взема клетите стотинки, а той ме гледа първо с недоумение, после с изумление и накрая с пренебрежение. А когато, въпреки неговите емоционални изживявания, конкретно изясня, че си искам едната, двете или петте стотинки, да ми отвори чекмеджето на касата, за да ми покаже, че ей на, нямат жълти стотинки.
И накрая, когато благо съобщя, че това не ме интересува, да ги измъкне от джоба си и да ги тръсне пред мен, все едно съм му поискала да ми подари предния си горен зъб.
Прилагам този съвсем конкретен пример, защото почти няма човек, който да не го е преживявал. Това е възможно най-нагледното и нагло лице на една много българска система - взимането и даването на бакшиш. Защото в този случай съвсем ясно демонстрира основното правило в тези клиентско-продавачески взаимоотношения:
"Това, което си решил, ще си го взема"
Принципно даването на бакшиш е начин да уважиш усилията на този, който извършва за теб някаква услуга. Като стойност, естествено, бакшишът е доста разтегливо понятие, защото в него най-важното правило е, че е пожелателен, а не задължителен. Има, разбира се, места, където той се приема за задължителен. Дали да го има или няма не се обсъжда, но това е въпрос на култура, традиции и националност.
В арабските страни бакшишът не зависи от цената, която си платил.
В Тунис, когато група седне да се храни в ресторант, накрая задължително на масата се сервира малка купичка, в която всеки оставя по определена, една и съща сума пари. Колко да е тя, казват местните или самият сервитьор. Те са достатъчно обръгнали на подобен род изяснявания с европейци и американци, така че съвсем ясно и без притеснения дават указания..
Ако сте на екскурзия, накрая ще ви поискат бакшиш и за шофьора, като понякога екскурзоводът се чувства длъжен да привнесе малко яснота относно тежкото му финансово и социално положение - имал много деца, пет дни не бил със семейството си, дъщеря му болна, синът - студент... Но това в Тунис.
В Турция също даването на бакшиш е редовна практика, въпреки че от туристическите агенции обикновено твърдят обратното. Не даваш нищичко само, ако наистина никак не си доволен от обслужването. Затова е възможно, когато не оставиш нищо за сервитьора, той дискретно да се наведе към теб и да те попита дали всичко е било наред.
Нищо няма да те попитат на много туристически места из Европа.
Всъщност, един парижки сервитьор в най-топ туристическия център на града може само да те погледне презрително, ако не си закръглил сумата, която дължиш. Ако си вземеш поръчката от бара сам или останеш да я консумираш там, можеш изобщо да не даваш никакъв процент на бармана. Обичайните 10-15 процента от сметката, които по правило се дават като бакшиш, вече често са само пожелателни, защото за никого не е толкова лесно на сума от 50 евро (малък обяд за двама), да даде 5 евро на сервитьора. Затова все по-често при сметка от около 50 евро реално се оставят евро-две.
Бакшишът не е задължително да е в кеш. В много страни (не и у нас) можете да го включите към сметката, която плащате с кредитната си карта.
Просто обявявате крайната сума, сервитьорът я въвежда в устройството и разбира се, благодари за щедростта ви. Това обаче не е възможна практика на много други места, защото тогава оставените екстра пари отиват директно в джоба на мениджъра или на собственика на заведението, а не при този, на когото всъщност искате да благодарите.
Бакшишът не се бута по джобовете, не се тика в деколтетата и не се предава по трето лице за някого си.
Ако някъде ви обслужи собственикът на заведението или неговия управител, също не е нужно да давате бакшиш. В някои страни това дори може да се приеме за обидно, защото собственикът или управителят са големите шефове, а малките бакшиши са само за техните подчинени. Казвам само какво е правилото, иначе дочувам вече хор от гласове, които се опитват да ме оборват с примери от наши и регионално близки кулинарни места.
Ами едно е да ти сервира чичо Мичо, дето държи селската кръчма, друго е да се отбие до масата ти управителят на парижкия Maxim's, ей това само ще им уточня.
Колко и кога се дава този вид клиенска благодарност не е най-важният въпрос. Накъдето и да тръгнете, винаги можете да се информирате какво е местното правило - интернет широк, познати много.
По-важният въпрос е как точно осъществяваме този жест.
„ЗЕми си там за тебе, колкото...нали..." , заръчва един път авторитетно виден столичен политик на маса в известен, претенциозен ресторант. Сервитьорката (какво да прави, милата) благодарно се покланя леко и се изнася до касата.
След малко се връща с някакво ресто, прибрано в кожена папчица, политикът я разгръща, започва да брои и видимо доволен, реагира: „Ееее... много сте скромни тука, бе, само при вас ще идвам! А, мойто момиче, пет лева... Че какво са пет лева?! Ще кажете после: „Дойде оня там от парламента и пари за едно коктейлче не остави!".
В този шеговито-веселяшки дух политикът бръква в джоба на сакото си, вади пълничкия си портфейл и с два пръста измъква от 20 лв.
Подава ги на момичето без да я гледа, като ги държи между палеца и средния си пръст. Тя ги приема (пак какво да прави, милата), а той, докато тя се отдалечава, отново на висок глас обявява на цялото заведение: „Еее, тия сервитьори повече кинти от нас изкарват, бе! Сервитьор да си, ако такива като мене са ти клиенти, ха-хаааа..."
Ами... то какво да го обсъждаме. Показността, декорирана с пари, винаги е проява на простотия.
Затова най-важното нещо, когато давате бакшиш е, да помислите дали няма да унижите човека, за когото е предназначен. Изобщо не е готино всички наоколо да разбират колко някой си е щедър и колко пари са му се откъснали от сърцето или порфейла. И още нещо важно - бакшишът не е начин да унижиш някого или да му покажеш колко над него си по някакъв критерий.
Той е благодарност, добро чувство. Така трябва да се дава, така трябва и да се приема.
Помните ли един велик момент от „Сам вкъщи 2", когато хлапето се загуби в Ню Йорк и се настани в страхотен апартамент на Plaza New York хотел, а досадният пиколо му поиска бакшиш? Припомням го - пиколото застана на вратата в очакване, а Кевин (момченцето) го изгледа учудено. За да му даде знак, пиколото разтърка палеца и показалеца си един в друг - демек, „парите". А Кевин, с доволната усмивка на щедър богаташ, извади от устата си дъвката, която дъвчеше, и му я даде.
Ето това ми иде да направя, когато за пореден път на бензиностанция си „вземат" най-случайно и абсолютно без притеснения малките, останали стотинки от личната ми сметка.
Това не е бакшиш, уважаеми касиери, това е кражба.
Все едно следващия път във фризьорския салон да ви подстрижат наполовина, в магазина да ви продадат само предната част на блузата, а монтьорът да ви остави да си карате колата с три гуми. Във всички тези случаи нещо ви е отнето.
Същото е и с бакшиша - той е доброволна форма на благодарност, не е вашата сума, която някак за малко е била у мен и просто аз услужливо ви я нося.
Така че, искам си стотинката! А дали ще я дам като бакшиш, е мое право да реша.
