Адам Гроуалд е писател, пътешественик и... внук на един от най-възрастните милиардери в света - Дейвид Рокфелер (с лично богатство около 3.2 млрд. долара по последни данни на Forbes), който почина преди около две седмици в дома си в Ню Йорк. Гроуалд е потомък на една от най-богатите фамилии в света, а дядо му Дейвид е единственият от Рокфелерови, който е оставил своя автобиография.
В текст за сайта Thrive Global, Гроуалд описва по великолепен и чисто човешки начин уроците, с които ще запомни своя дядо.
Моят дядо Дейвид Рокфелер почина сутринта на 20 март 2017-а, преди да навърши 102 години.
Той беше човек, който имаше по-голямо влияние върху света от всеки друг, когото съм познавал. Но след всичко, вечер, той се превръщаше единствено в моя дядо, бащата на моята майка, съпруга на моята баба и приятел на безброй хора, които го обичаха.
Историческата справка за живота на моя дядо е достъпна на много места и е разказвана под различни форми. Моят начин да му отдам своята чест посмъртно е като споделя някои от уроците, които научих от примера на неговия живот и смърт.
1. Отношенията са онова, което има най-голямо значение
Моят дядо беше майстор на наздравиците и тостовете. На почти всяко ядене, без значение дали на лично семейно събиране или по време на официална вечеря с президенти или премиери, той внимателно почукваше своята чаша с вино и вдигаше тост. Детайлите варираха, но рамката винаги беше една и съща: да се отдаде почитание на присъстващите.
Колкото повече остаряваше и колкото повече неговата енергия намаляваше, толкова по-простички ставаха думите на неговия тост.
"Искам да ви кажа, че ви обичам всички много", имаше навика да казва той. "И не мога да се сетя за нищо по добро от това да съм с вас точно сега".
Особено в по-късните си години, неговите любими неща бяха просто да прекарва времето си със семейството и приятелите си.
2. Оценявай ежедневните радости - и не се притеснявай да преувеличаваш
По време на една от последните ни общи вечери, дядо изглеждаше така, сякаш никога преди това не е ял. След почти всяка хапка, той възкликваше: "Това е най-вкусната храна, която някога съм ял". Неговите сетива бяха силно изострени заради близостта му до смъртта, но това също така не беше нещо необичайно да се чуе от неговата уста.
При много обстоятелства го чувах да казва неща като: "Наистина мисля, че това е най-доброто крем брюле, която някога съм ял". Урокът е, че когато става дума за благодарност, няма такова нещо като прекален ентусиазъм.
3. Уважавай хората, не позициите
Моят дядо беше сред най-уважаваните личности, който изобщо съм срещал. Когато пътувах с него, забелязвах, че той се държи еднакво добре с различни хора: той се отнасяше със същото внимание и любезност към портиерите, както и към световните лидери.
Когато влязох в неговата спалня след смъртта му, пред очите ми се изправиха две фотографии: на едната той се здрависваше с кралица Елизабет, като и двамата изглеждаха еднакво щастливи, че се срещат. А на другата - той беше заедно със своите служители от офиса и отново сияеше, точно както когато беше до Кралицата.
Дядо разчиташе на всички свои служители като на лични приятели и според мен те също го обичаха в замяна.
4. Грижи се за себе си и добротата ще те последва
Моят дядо беше изключително мил човек. Негов инстинкт беше винаги да намери нещо, което да цени във всяка една ситуация и аз рядко го чувах да говори лошо за когото и да е. Единствените пъти, в които той беше мрачен или критичен, бяха когато беше уморен, гладен или разтревожен.
От своите наблюдения осъзнах, че когато се чувстваме пълноценни и в мир със собствените си животи, нашето усещане за благополучие ни следва естествено и влияе на начина по който обуваме с хората около себе си.
5. Щедростта поражда радост
Филантроп от голям мащаб - моят дядо раздаде около 2 млрд. долара в продължение на своя живот - той беше човек с огромно влияние в Ню Йорк и в САЩ, а и изобщо в света. Но той се грижеше по същия начин и за близките си. Дядо се интересуваше изключително много от това какво се случва по света и с тези около него. За какъвто и проблем да чуеше, независимо дали на лично или на социално ниво, първата му реакция беше да попита някой, на когото се доверяваше: "Какво можем да направим, за да помогнем?".
Онова, което наблюдавах в живота на дядо ми е, че енергията, която даваш, се връща при теб. Дядо даваше на света с дълбока и интуитивна щедрост, и аз вярвам, че това, заедно с времето, прекарано със семейството, беше неговият най-голям източник на щастие и удовлетворение.
6. Ценностите са в традицията...
Дядо беше човек на навика. Когато отивах да го видя за вечеря, нямаше нужда да питам в колко часа: коктейлът винаги беше в 18:30, а вечерята в 19:00. Мисля, че той намираше комфорт в регулярността и успокоение в предвидимостта.
7... но също и в гъвкавостта
Негативната страна на склонността на дядо към постоянство, беше трудността му да приема промените и различните неща. Ако хората не се появяха навреме за вечеря или не бяха облечени подходящо за дадена ситуация, можех да видя измъчената му физиономия, която показваше колко му е трудно да приеме новата ситуация, която няма общо с неговите очаквания.
Това често се манифестираше в остри думи или в строг поглед на разочарование. Но колкото по-възрастен ставаше, толкова повече омекваше. Той имаше нужда да си почива по-често и неговата жизнена схема се промени. Когато той осъзна, че вече е способен на по-голяма гъвкавост в плановете си, това увеличи способността му да приема хората и ситуациите, които са извън неговия контрол. Аз преживях неговото най-голямо щастие и мир чрез способността му да приема.
8. Научи се да пускаш нещата
Това беше финалният урок, който научих от дядо. Той обичаше живота със страст и изпитваше силно желание да оцелява. През последното десетилетие на живота му, всеки път когато си мислехме, че може би това е краят, той ни изненадваше и здравето му се възстановяваше.
Но той остаря много и неговото 101-годишно тяло страдаше все повече и повече през последните дни. Никакви лекарства не можеха да накарат живота да продължи да се движи през него.
В последните си мигове, заобиколен от семейството, моят обичан дядо най-накрая прие, че нещата са такива, каквито са. Неговите очи се затвориха, неговият дъх започна постепенно да намалява и той просто пусна живота...
Джозеф Кемпбъл пише: "Не вярвам, че хората търсят смисъл в живота си толкова, колкото търсят усещането да бъдат живи".
Финалният урок на дядо показва, че да "изпуснеш нещата от контрол" се случва на всеки на края на живота. Но и приживе също ни се дават възможности да го направим.
Но докато "да пуснеш нещата" в края на живота си прилича повече на изход - то да го правиш, докато си жив, представлява силно присъствие в сегашния момент - това е влизане през портала на пълното приемане на онова, което е дошло и си е отишло, на което е.
Животът се случва сега и да се чудим за миналото или да гадаем бъдещето са само пречки да изживеем момента.
Моят дядо живя добре и дълго. Имаше огромни мечти за бъдещето, много от които осъществи по време на живота си, но никога не загуби досег с простичките удоволствия на момента - да опитваш храната, да комуникираш с хората, които обичаш, и да разпознаваш общочовешкото у всеки.
Благодарен съм му за тези уроци и за неговото умение да пуска нещата, когато това трябваше да се направи.
Снимка: Адам Гроуалд и неговата съпруга / Instagram
