Остров Спиналонга се забелязва за пръв път от върха на стръмен хълм с изглед към сънливото селце Плака в североизточен Крит. Малкото островче с територия само 8,5 хектара в залива Мирабело е изцяло в сянка, мрачно и всяващо лоши предзнаменования, все едно е почернено от въглища, докато полуостров
На една ръка разстояние от Плака, сухото и каменисто островче някога е служило за военна крепост по време на венецианското (и по-късно османското) управление, средновековна цитадела свидетелства за тази част от историята на острова.
През 1904 г., след като критяните пропъждат турците от Спиналонга, островчето е превърнато в колония за прокажени, където към 1913 г., след като Крит става част от Гърция, е изпращан всеки разболял се от тази болест. В един момент колонията е съдържала близо 400 обитатели.
Проказата, причиняваща обезобразяващи язви по кожата и тежки увреждания на нервната система, винаги е носила със себе си негативна социална стигма.
Прокажените са били отбягвани и гонени от семействата си, обществото и дори от лекарите. Всъщност стигматизацията често е била толкова крайна, че от древни времена проказата е наричана "смърт преди смъртта".
След като веднъж са получили фаталната диагноза, жертвите на болестта са били лишавани от имуществото си и финансовите си активи, гражданските им права са били отнемали, а самоличността - ликвидирана. После те били депортирани на Спиналонга, където изобщо не са получавали лечение за болестта. Единственият лекар, обслужващ острова, е пътувал дотам от Плака, ако някой е бил поразен от друга болест.
Нещо повече - въпреки че лек за проказата е бил открит още през 40-те години, гръцката държава е поддържала колонията на Спиналонга чак до 1957 г. Едва след като британски експерт посещава острова и съставя унищожителен доклад, заклеймяващ островния лекар и държавата, че не осигурява пълноценно лечение и покрив над главите на болните, правителството официално закрива колонията.
Гледан отвъд синьозелените води на залива Мирабело във ветровит летен следобед, докато бели яхти се плъзгат през вълните, Спиналонга изглежда красив. Но когато малкото корабче от Плака се доближава до него, цитаделата надвисва над посетителите като тъмен облак.
Морис Борн е етнолог и съавтор на преводач на книгата "Животът и смъртта на един критски прокажен" (Vies et morts d’un Crétois lépreux), която пише в съавторство с Епаминондас Ремундакис - човек, преживял проказа, който се е борил за по-добри условия на живот и по-честно отношение към живеещите на Спиналонга. Според Борн историята на Спиналонга е историята на една огромна лъжа.
В продължение на десетилетия след закриването на колонията за прокажени през 1957, почти не е било известно нищо за острова. Правителството, стремящо се да заличи всякакви следи от съществуването на колонията, е изгорило всичките ѝ архиви. Оцелелите от проказата са отказвали да говорят за преживяванията си на острова. В продължение на години Гърция се е държала така, все едно Спиналонга никога не е съществувал.
Всичко се променя с романа-бестселър "Островът" на Виктория Хислъп от 2005 г., който полага основите и на хитов телевизионен сериал.
Изведнъж хората започват да говорят така, сякаш всеки е експерт по темата. Правителството, очаровано от представянето в книгата на колонията в позитивна светлина, ги оставя да говорят. И казаното се разпространява като една романтична, но много погрешна история на живота в колонията за прокажените.
"Държавата, стремяща се да заличи петното върху репутацията си, искаше да унищожи всички доказателства за съществуването на колонията. Но после през 80-те години те осъзнаха, че туристите идват, точно за да посетят колонията на прокажени", обяснява още Борн.
Поредна арка открива погледа към някогашна търговска улица, с потънали в сянка серия от магазини (нещо, притежанието на което е било разрешено на прокажените едва към 1930 г.), кафене и малко училище. Едната страна на улицата е възстановена за туристически нужди, с витрини с дървени кепенци в разнообразни цветове. Недалеч се намира наподобяваща пещера каменна сграда, където все още се намира инсинераторът, използван някога за изгаряне на заразени дрехи.
"Преди 30-те години, жителите на Спиналонга са пребивавали в трескаво състояние на егоизъм, като са мислели единствено за оцеляването си. Никой не се е грижил за другите, свещеникът не е можел да намира хора, които да помагат за погребването на мъртвите", разказва още Борн.
Едва когато Епаминондас Ремундакис пристига и основава Братството на болните на Спиналонга, общност, целяща да подобри условията за живот на острова, средата там е започнала да се подобрява.
Групата е лобирала пред гръцкото правителство, за да получат жителите на острова право да сключват бракове и да притежават собствени фирми.
"До появата на Братството, единственото, което е имало значение, е била храната, хазартът и ракията", казва Борн. Именно братството обаче въвежда ред и постига по-добро качество на живот на острова. Понякога са се провеждали концерти на притежавали музикален талант жители на колонията. Един от тях е дарил грамофон, който се е съхранявал в едно от кафенетата, и посетителите му са слушали музика.
Едно от най-важните правила на Братството е била пълна забрана на огледалата; никой не е искал да вижда отражението си. Но все пак е било невъзможно да не се вижда опустошението от болестта у другите жители на колонията.
"Те са се стремили към самота, за да избягат гледката на другите", разказва Борн.
През 1938 г. жителите на колонията са получили разрешение от гръцката държава да взривят част от средновековната крепост и да прокарат път по периметъра на острова, който да е проходим дори за тези, които са били осакатени от болестта. Новият път е осигурил на прокудените на острова някакво подобие на свобода.
Островът е тих, с изключение на ветровете, носещи се през тревата, и лекия шум на преминаващи в съседство моторни лодки. На входа на гробищата малка плоча призовава към уважение към нещастните души, погребани на този скалист хълм с изглед към морето и планините на Крит.
"Когато туристи са започнали да идват на острова през 80-те години, много от посетителите са осквернявали гробището", казва етнологът. Чак през 2013 г. костите на починалите са били разположени в костница до гробищата и покрити с нови бетонни плочи.
За да се разкаже тяхната история, са били нужни няколко десетилетия, но може би най-накрая тези, които така и никога не са могли да напуснат Спиналонга, са намерили своя последен покой.
