„Как си?", питам Р. при поредната ни случайна среща, докато въпросът ми, повлякъл цялата си любезност и доброжелателност, прави злощастен опит да се шмугне безответен между останалите параграфи от разговора. Всъщност нямам нищо против Р. Нищо, освен усещането за апокалипсис, което въпросът „Как си" повлича след себе си.
Всеки път учтивостта ми неизменно бута камъка на дълбоката безпрогледна пещера на драматичното й съществуване и обикаля ъгъл по ъгъл влажните кътчета на проблемите й с шефа, с мъжете, с колата, с Голямата мечка, Луната в Скорпион, вогонската поезия и колебанията на цените на хляба от спелта.
С погребалната напевност на разказите си и тъмните си настроения Р. може да изтрие дори слънцето от детска рисунка. Най-лошата страна на Р. обаче е тоталната й неизключителност. Тя е само zoom-нат образ в богатата галерия от мрачни субекти на българските географски ширини.
Тук оплакването е равносилно на дружеско ръкостискане, а мърморенето е тайният език на стандартното ежедневно общуване. Лицата на хората разиграват нюансите на сивото, а вината за всяка персонална драма се разпростира комфортно върху плещите на останалата част от народонаселението.
Вината на българина никога не е сред личните му принадлежности. В България щастието е непостижимо състояние, а пъстрата палитра от охкания, вайкания, пфффф-кания и други варианти на изобразяване на перманентната мъка и недоволство заслужават отделен речник.
Между искането и моженето
Трагизмът на родното съществуване често се ражда и пуска вируса на мърморещото недоволство в разлома между самооценката и реалността. У нас всеки заслужава да работи поне лорд, но по стечение на обстоятелствата ви подава банички (с омерзение) или документи (с ненавист). И, разбира се, виновна е вселенската несправедливост.
Вие не си купувате закуска или услуга, плащате си за дневната порция лична отговорност за това, че човекът, който ви я продава, не е „имал късмет" и не е „успял да се уреди".
Българският мрачен субект няма мечти и цели, които да преследва и които евентуално да му донесат удовлетворение и щастие. Той следва специалността, в която е влязъл, воден от необходимостта „да завърши" - по възможност висшО - да се изстреля към бездната на безкрайния чалга празник в Студентски град, а навремето и да скатае казармата.
После не започва желаната работа, защото такава всъщност никога не е имало, докато искреният му блян е бил да не работи, но по възможност срещу много пари. Тук никой не те орисва да бъдеш старателен и борбен, за да постигнеш успеха, но всички се надпреварват да ти пробутват мантрите за „късмета", с който „ще се уредиш". Впоследствие българският мрачен субект се озовава (според късмета си) зад тезгяха, който по презумпция би трябвало да води към нормалното и безпроблемно съществуване на всички ни. И когато се изправите пред него, той ви мрази, защото „за толкова му плащат".
По света хората пъшкат от удоволствие. Пъшкането по български е инстинктивният отговор към всяка ситуация, налагаща евентуално размърдване на полукълбата му - мозъчните и задните. То е неактивно, антисъзидателно и индиректно възмущение срещу всемирната лошотия. Предава се през поколенията, през усещането за национална принадлежност, през гишетата. Пъшкането всъщност е звуковото изражение на липсата на топки да се изправиш срещу предизвикателствата челно и да им вкараш по един насочващ удар в посока по твой избор.
Тук неспособността и отказът от преследването на целите и възможното щастие се възпитава от най-ранна детска възраст. Един от първите ключови родителски съвети е
„Внимавай, ще паднеш, ще се пребиеш и ще ти счупя главата после".
Страхът от ожуленото коляно е запечатан от коричката на наказанието при излизане от устойчивите предписания. Докато другите учат децата си как да стават, тук ние ги учим как да не падат, а в най-добрия случай и как да не си помислят за точка Б. Българското падане е неестествено, страшно и забранено. Щастието от постигнатата цел - също. Рискът е табу, което не трябва да бъде престъпвано.
Затова за много хора „уреждането" с топло местенце в сигурна (по възможност държавна) служба е най-добрият повод да уседнеш в без(и)дейната безтегловна безцветност. То е еманация на минаването между капките, шорткът към съсухреното ежедневие и удобна позиция за разпръскване на тоновете чужда вина.
В „Аризонска мечта" филмовият чичо на Джони Деп строи кула от кадилаци, в българската мечта чичото не си цапа ръцете с машинно място, а се обляга директно върху коженото си шефско кресло. Всичко останало е под достойнството му и съответно провокира постигането на нови измерения на мрачността.
У нас щастието е непостижимо, защото дори някак да успееш да го случиш, не трябва да забравяш, че „много хубаво не е на хубаво".
Затова и отговорът „Всичко ми е наред" е част единствено от песенната фикция.
Тук евентуално щастливите хора скриват усмивката си в шепи, притискайки с мълчанието си ушите на дявола, който не трябва „да чуе", връзват си червен конец и заживяват в притаено очакване за края на хубавите дни.
Имам позната, за която разбирам, че в живота й няма извънредни събития по репликата „Нали знаеш, бутаме. Да не казвам голяма дума...". Това ще рече, че животът й протича максимално добре според възможностите на момента, ако настоявам, ще изрови цяла торба пресни оплаквания, но предпочита да не го прави, за да не наддаде слух Рогатия и да я окастри откъм настоящите плюсове.
По същата причина, в желанието си да пази поведение пред провидението, тя няма да опита и да промени статуквото на „то пък един живот", да превърне бутането в изкачване. Българската метафизична инерция отвежда телата (и душите) единствено към еднопосочни задънени улици.
Щастието лежи задушено между интимните завивки, блъска главата си в стените на семейния дом, докато дяволът най-сетне си свърши работата.
Българското щастие може да изплува и да се удави само в процеса на меренето на телесни възвишения.
„Не е важно аз да съм добре..." не са само думи, със сбръчкан от повтаряне смисъл
Те са национален слоган, който трябва да намери място в заслужена близост до герба, а в случай на неподправена искреност - да бъде включен в химна на републиката. Чуждата драма, помия и нещастие са истинският повод за лично удолетвореност и кратък душевен триумф. Затова тук „Биг Брадър" не е просто риалити, а билет към малкото измислено щастие в стилистиката на „тия колко са зле".
Зле сме и така ни е добре. И никой не може да ни го отнеме.
