Не бях безстрашно дете. Имах си един ъгъл в стаята, от онези - полутъмните, където нощем откривах всякакви страшнотии. Помня още празното му присъствие и изпълващия ме страх от това какво може да се крие в него.
Това никакво място между детския гардероб и стената, незаето от мебели и домашни вещи, имаше сменяща се непрекъснато, но винаги ужасно натрапваща се физиономия. За да не откривам детските си ужасии, пулех очи и съзнателно се опитвах да си представям, че в нищото живее нещо бяло, пухкаво и мило, което в момента спи. Не, че спирах да се страхувам напълно, но не ми беше чак толкова безнадеждно.
През годините разбрах, че да си представяш това, от което се страхуваш, в някакъв друг, по-безобиден и малко романтичен образ, е стратегия за избягване на страха, не за елиминирането му.
Когато бях на 5 години за малко не се удавих в морето. Баща ми плуваше чудесно, аз още не, но двамата влизахме до шамандурите, като аз се държах за врата му. Изведнъж, незнайно как и защо, докато се въртяхме около шамандурата, аз си представих как изглеждам от дъното на морето. Малко, жабчесто нещо, което се опитва да се задържи отгоре като троха в таратор.
За секунди страхът ме хвана като мускулен спазъм. Единственото, което помня днес, са натрупалите се хора на мостика и спасителят чичо Мишо, който ме измъква от водата. Според разказите на баща ми, въпреки невзрачната възраст, аз съм успяла почти да го потопя във водата, паниката ми е дала исполинска сила.
За първи път си дадох сметка за страха, когато осъзнах, че наистина в тоя живот по някое време се умира.
И че това може да се случи с твоите хора, а не е само за много старите прабаби на децата от класа ти например. Страхът от смъртта в детска възраст е нещо нормално, но и преживяването му е свързано с много лично страдание, което не се забравя. По десет пъти на ден питах майка си дали тя някой ден ще умре, а тя твърдо ми отговаряше, че това никога няма да се случи.
Беше толкова убедена, че в крайна сметка приех безсмъртието й за даденост и очаквах да е в живота ми завинаги. Даже сега, девет години след смъртта й, още леко ме е яд, че така ме подведе.
Ето така разпознах трите най-важни страха - от неизвестното, от нафантазираното и от неуправляемото.
После станах тинейджър и безстрашието ме обзе. Чудех се на майка ми, която висеше на балкона вечер и се взираше в силуетите, ходещи по улицата, за да ме разпознае. Беше ми направо досадно да чувам как после ключето на нощната й лампа цъкваше, защото вече спокойна можеше да заспи. Подминавах с леко презрение предупрежденията й да внимавам с кого се запознавам и къде ходя и махвах с ръка, когато се опитваше да ми разкаже някакъв потресаващ случай, дочут от не-знам-си-коя нейна приятелка.
Разбрах я, когато станах майка. Още докато неосъзната и едва 24-годишна държах в ръце новороденото си бебе, всичко разбрах. Страхът нещо да не му се случи се появи изведнъж и остана в мен завинаги. Тогава наистина започнах да го виждам в реални размери - можеше да е температура, остър ръб, горещ котлон, топка кучешки косми. Веднъж даже беше гаранционна книжка на пералня, която дъщеря ми почти напълно изяде, а аз в несвяст я заведох на стомашна промивка.
Разбира се, докторите ми се изсмяха и с потупване по рамото ми казаха да следя какво се появява „на изхода" в следващите два дни. И така осъзнах, че страхът всъщност няма лице и физиономиите му ги давам аз. И че той даже не може да се дефинира.
Безличието е най-коварната форма на страх. Защото е доброволно лишаване от собствена идентичност, която услужливо му подаряваш, за да се покаже.
Страхът, който най-много ме е плашел, е този, който съм разпознавала в близките си хора. Преди години живеех с един мъж, който съвсем по женски бях доизмислила. Знаех, че не е безразсъдно смел, но бях сигурна, че може да влезе в огъня, когато усети несправедливост, майната му на страха! Една вечер на гости дойде моя приятелка с новото си гадже - някакво махленско момченце, което говореше само за коли, далавери и важни хора с по едно име, които са му приятелчета.
Разказите си поливаше с алкохол и след час вече беше ужасно неприятно пиян. Взе да се заяжда с моята приятелка, а тя, адски притеснена, започна на го изтиква към вратата да си ходят. На етажа, на който живеехме, имаше метална решетка на самия коридор - типична защита от крадци от средата на 90-те. Приятелката ми успя, гърчейки се, да избута пияния си приятел извън решетката, промъкна се след него, а ние с полуусмивки заключихме и ги чувахме да се карат, докато слизат по стълбите.
След 20 минути обаче някой бясно започна да звъни на звънеца ни, а от коридорите да се чува сподавено хлипане. Отворих вратата и в видях свлечен силует от външната страна на металното заграждение. Втурнах се натам и я видях - приятелката ми, с разбит нос и лице, плувнало в кръв, плачеше в коридора ни и молеше да влезе обратно, защото оня можел всеки момент да се качи и да продължи да я налага.
Втурнах се да взема ключа, за да отворя и да я пусна и тогава го съзрях. Мъжът до мен, пребледнял зад гърба ми, шептеше: „Не отваряй...чакай...".
Сепнах се като залята с кофа лед. Секундите ми се сториха часове, но имах нужда да се втренча в него, за да разбера наистина ли това, което виждам, е това, което е. И да, така беше.
Видях страха му - малкия му, миши страх да отворим решетката и да пуснем кървящото момиче вътре, при нас. Ужасът, че оня дришльо може да се появи от нищото и да влети в нашето кротко спокойствие. Беше готов да я остави там, свлечена до решетката. Нищо, че можехме да звъннем на полицията, че имахме поне пет врати наоколо, на чийто звънци да се облегнем, докато не наизлязат хора и не сплашат насилника. Него го беше страх. Направо си го беше шубе.
Тогава разбрах, че в света има една специална порода дришльовци. Тях толкова ги е страх, че в живота заемат поза на големите смелчаци. Стоят на диваните и псуват телевизора и политиците, а като ударят едно-две, бият жените си.
Понякога правят акции на показност - като оня идиот, който заля „заради изневери" бившата си приятелка с бяла блажна боя, направи от „подвига си" клип и гордо го разпространи в интернет. Както стана ясно наскоро, след това типично по мишковски предложи на пострадалото момиче 5000 лв да си оттегли жалбата. Щото то в затвора си е страшно, нали?
Е, в края на краищата държавата му помогна - осъди него и „смелите" му приятелчета на 1500 лв глоба и ги пусна да са си свободни граждани. Така страхливият дришльо видя за пореден път, че може да продължи да си е смел от домашния диван и да раздава правосъдие, докато сe почесва през джоба на анцуга. Ние с гайдите да му мислим.
Днес съм една жена в средата на своите 40 години. От нищо не ме е страх. Детските ми страхове отдавна са отминали и празнотата, било тя на тъмните ъгли или глупавите хората, не ме плаши.
След онзи случай с давенето, започнах да тренирам плуване и десет години не излязох от басейна. Сега плувам като амфибия и оставям фантазиите си да са красиви, не да ме плашат.
Смъртта срещнах очи в очи няколко пъти в живота си и знам, че е относително понятие. Страхът за близките ми хора си остана, но той не ме спира да правя неща и да очаквам от тях да правят същото. Точно както майка ми - висеше на балкона, милата, но никога не ме спря да излизам.
А що се отнася до бъзльовците... Тогава, пред онази желязна решетка разбрах, че е нормално и човешко да се страхуваш. Не е нормално и човешко да оставиш страха да те превърне в мишок.
„В тоя живот най-важно е да си смел", казва един мой приятел журналист. „Няма да те е страх! Нека страхът го е страх от теб.", повтаряше баща ми, когато пак и пак ми разказваше за онзи наш случай покрай шамандурата.
Това дришльовците по душа никога няма го разберат. Защото страхът се осъзнава с ум и се преодолява със знание.
Толкова в навечерието на 24 май.
Марче,не ни омаиваи.Само с ум и знание не се оцелява.Не забравяй в коя социална система живеем.Според твоята теория наследниците на Да Винчи трябва да са милиардери.Ум, знание,финансова и политическа подкрепа–жалони за развитие нямащи нищо общо с морала.Първите две ако се движат по плоскост на морала са губещи.А това не се толерира.
Тук мненията ни до голяма степен съвпадат. Според мен българите като цяло сме доста страхлив народ. Може би защото това е нещо, култивирано /от историята ни/ в продължение на векове.
Касимова... убиваш ме за пореден път с тъпотиите си. Кой ти плаща за това? От всичко което си изписала, могат да се направят следните изводи: 1. Баща ти е бил безотговорен глупак. - кой отговорен родител би замъкнал в дълбокото невръстната си дъщеря която не може да плува? - Мишка и фукльо, който има комплекси за избиване. 2. "Героят" с който си била, въпросната "мишка" и страхливец, са прожекции на татко ти. - Фройд и Юнг ги оставяме да спят. Статистика за жените омъжени за плешиви мъже сочи, че на 99% от тях, бащите им са плешиви също. Не се чуди 'що се хващаш с мишки и глупаци. Чичо ти Мишо е трябвало да набие шамарите на баща ти, за тъпотията му да вкара до шамандурите пет годишно дете. ПС А за това "кажи ми кои са ти приятели, за да ти кажа какъв си", въобще няма да говоря.
Аа Фрида, ако лошите хамериканци вземат да набомбят някого, бдителните Другари дето ти пишат плюсчета веднага ще скочат в защита на правото на религиозно и културно самоопределение /дето иначе му викат "мулти-култи"/. Сравнени с "международното положение", междуличностните отношения, колкото и сложни да ни изглеждат са си като детска площадка. Ако двама души могат да превърнат отношенията си в манджас грозде, какво се случва, когато са замесени милиони.
Хм, май трябвада се поясня за по-горе - нямах предвид, че българите сме страхливи като цял народ - напротив даже, когато сме на тумба народ ставаме доста смели /особено ако в тарапаната не се окажем най-отпред/ при все че като цяло /средностатистически, от гледна точка на статистиката така да се каже/ взети поотделно не смеем да отстояваме даже гарантираните ни от закона индивидуални човешки права...
"Още ме е яд, че не бях по-настоятелна. Истината обаче е, че и мен ме достраша. Така си останах няма за жестокостта, простотията и овластеното невъзпитание за пореден път. Онзи шофьор едва не го набих, заради неправилен десен завой. На мен обаче нещо ми стана. Заразих се от всеобщата наша си лошотия и за пореден път лично я генерирах. Пренесох гадното си настроение у дома, изсъсках на още двама-трима души по пътя си, прибързано се качих в асансьора и придърпах вратата, за да не изчакам съседа с торбите от долния етаж." Мария, това е цитат от твой друг разказ в първо число. Ся последно страх ли те е, смела ли си, злобна ли си .. не разбирам.
Фридо, ти винаги си била и ще бъдеш, гнусен ционистки трол. Никога не съм мислил че ще се съглася с нещо казано от теб. Бъркал съм. Поздравявам те за коментара ти.
Всяка епоха е пост хуманна.... Докато лумпени за които Дембел Мамин е герой, примерно миджети като Рохван, хората ше живеят в Страх, еле па в Кочинявска Республика Задухай....
Фридке ма, в продължение на векове грозното и ужасното са били неразделна част от практически ежедневния човешки живот. А изкуството от своя страна винаги до известна степен е разчитало на това, да предизвика у аудиторията /поне/ умерен шок. На днешно врме много /мисля повечето/ хора в тъй наречения развит свят никога не са убивали нещо по-голямо от буболечка /нещо, срещу което лично аз нямам възражения/. А грозното и ужасното се е преселило в изкуството, където се е оказало по-лесно достъпното средство за предизвикване на умерения шок /именно поради много по-малкото му присъствие в ежедневието на хората, които е предназначено да шокира/. Така чеизвини ме, но това, което си написала е доста... невярно... меко казано.